Tales from Europe under the Linden Trees - Europe Direct Stara Zagora, Bulgaria This book of fairy tales is a second amended edition. The first version was created within the 2010 EUROWEEK STARA ZAGORA. The organiser and host of the event was Foreign languages school "Romain Rolland" in Stara Zagora, Bulgaria. Настоящата книга с приказки е второ допълнено издание. Първата версия е създадена в рамките на EUROWEEK 2010 STARA ZAGORA. Организатор и домакин на събитието бе Гимназията с преподаване на чужди езици „Ромен Ролан” – Стара Загора. АГЕНЦИЯ ЗА РЕГИОНАЛНО ИКОНОМИЧЕСКО РАЗВИТИЕ СТАРА ЗАГОРА Стара Загора, ул. "Ген. Столетов" 127 тел.: 042 60 50 07, тел./факс: 042 63 80 75 ел. поща: office@szeda.eu, europedirect@szeda.eu http://www.szeda.eu, http://europedirect.szeda.eu ГИМНАЗИЯ С ПРЕПОДАВАНЕ НА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ “РОМЕН РОЛАН” – СТАРА ЗАГОРА Ул.”Цар Иван Шишман” №62, E-mail: gpchesz@abv.bg, http://www.romainrolland.org ОБЩИНА КАЗАНЛЪК, http://www.kazanlak.bg/ ЕВРОПЕЙСКИ ИНФОРМАЦИОНЕН ЦЕНТЪР "ЕВРОПА ДИРЕКТНО" Стара Загора - офис Казанлък бул. "Розова долина" 6, тел. 0431 98260 Народно читалище "Възродена Искра -2000" Школа за изобразително изкуство "Ренина" с ръководител Ренина Лекова СРЕДНО ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНО УЧИЛИЩЕ „ЕКЗАРХ АНТИМ І“ - гр. Казанлък Казанлък, ул. „Св. Климент Охридски“, №2 e-mail: soukk@abv.bg http://www.antim1.com ПРЕВОДАЧИ НА ПРИКАЗКИТЕ: ГИМНАЗИЯ С ПРЕПОДАВАНЕ НА ЧУЖДИ ЕЗИЦИ “РОМЕН РОЛАН” – СТАРА ЗАГОРА Дея Тодорова Аргирова Калина Димитрова Стефанова Славена Боянова Симеонова Марина Тенева Тенева Диана Антонова Тенева Таня Илкова Илиева Пламена Стоянова Димитрова Мона Даринова Радулова Цветалия Тотева, СУ „ Св. Климент Охридски” Василена Мишова, ИУ- Варна СОУ „ЕКЗАРХ АНТИМ І“ - гр. Казанлък Петя Стефанова Станева Делян Кръстев Димитър Генов Евдокия Ненова Ивелина Вълева Радослав Господинов Радина Атанасова Антония Драголова Тихомир Турлаков Яница Христова Дамян Славов Tales from Europe under the Linden Trees Европейски приказки под липите Stara Zagora, Bulgaria, 2013 Introduction In fairytales, there is hidden a world of mystery and truth. That is why each journey towards an understanding of human life begins with fairytales. In fairytales, we meet brave heroes, monsters and fairies, princesses and rulers, wise and foolish heroes. Their adventures shape our initial knowledge of human virtues and vices and our perceptions of good and evil in the world. Fairytales open our senses to the unknown, helping us overcome our first fears and chase after our dreams. Fairytales, from time immemorial, have transcended time, distances, and borders. So different and yet similar, they bring us together as a big European family, putting together past, present, and future through the countries’ culture, wisdom, and traditions. Предговор В приказките е скрит цял един вълшебен свят, затова всяко пътуване към човешкия ни живот започва от него. В приказките се срещаме с храбри юнаци, чудовища и феи, принцеси и владетели, мъдри и глупави герои. Точно те формират първите ни познания за човешките добродетели и недостатъци, за доброто и злото в света. Приказките отварят сетивата ни за непознатото, помагат ни да победим първите си страхове и да полетим след мечтите си. Приказките са тези, които от незапомнени времена не признават нито време, нито разстояния, нито граници. Толкова различни и толкова близки, те ни събират в голямото европейско семейство, свързвайки минало, настояще и бъдеще чрез своята култура, мъдрост и традиции. Contents / Съдържание Introduction Предговор AUSTRIA Das tapfere Schulbueblein The Brave Schoolboy Смелият ученик BELGIUM L’Ermite de Fontenoy The Hermit of Fontenoy Отшелникът от Фонтеной BULGARIA The Golden Girl Златното момиче SPAIN, CATALONIA La llegenda de Sant Jordi The Legend of Saint George Легендата за Св. Георги CROATIA Zmajevih sedam sinova Dragon's Seven Sons Седмината синове на дракона CYPRUS Μαρουδιά: Μια παλαιά ιστορία από την Κύπρο Maroudia: An old folk tale from Cyprus Мародия - народна приказка от Кипър CZECH REPUBLIC Legenda o Golemovi The Legend of Golem Легендата за Голем DENMARK Jack the Dullard An Old Story Told Anew Стара история, разказана наново ESTONIA Miks Tallinn kunagi valmis ei saa? Why Will Tallinn Never Be Ready? Защо Талин никога няма да бъде завършен? FINLAND Sammon tarina The tale of the Sampo Историята на Сампо FRANCE Le Petit Chaperon Rouge The Little Red Riding Hood Червената Шапчица GERMANY Barbarossa Barbarossa Барбароса GREECE Ο ποντικός κι η θυγατέρα του The Mouse and its Daughter Мишока и неговата дъщеря HUNGARY A három kismalac The Three Piglets Трите прасенца IRELAND Finn McCool Фин МакКуул ITALY Le avventure di Pinocchio Le avventure di Pinocchio Приключенията на Пинокио LATVIA Pēc A.Brigaderes „Sprīdītis” “Spandin” by A.Brigadere „Спандин” от А. Бригадере LITHUANIA MAIRONIS JŪRATĖ IR KASTYTIS MAIRONIS JŪRATĖ IR KASTYTIS Рибарят Каститис и нимфата Юрате LUXEMBOURG Melusina (Noerzielung vum Paule Daro no der Versioun vum Lex Roth) The legend of Melusina Легендата за Мелузина MALTA Saint Dimitri Свети Димитър POLAND Legenda o Syrence The Legend of The Warsaw Mermaid Легенда за варшавската русалка PORTUGAL The Myth of the Adamastor The Myth of Adamastor Митът за Адамастор ROMANIA Meşterul Manole (de Ion Taloş) Scurtă introducere The Legend of Mason Manole Зидарят Маноле SLOVAKIA O troch grošoch Three Coppers Словашка народна приказка SLOVENIA Krpan Krpan Карпан THE NETHERLANDS De Held van Haarlem The Hero of Haarlem Героят от Харлем SWEDEN Old Hop-Giant Стария Скокни-Гигант UNITED KINGDOM Le Morte D’Arthur ИЗ „СМЪРТТА НА АРТУР“ НА СЪР ТОМАС МАЛОРИ AUSTRIA Das tapfere Schulbueblein Zwischen Batschuns und Buchebrunnen liegt das Schulertöbele. Nicht sonderlich tief und wild ist es. Trotzdem hat sich gerade hier vor vielen hundert Jahren etwas Schreckliches abgespielt. Ein furchtbarer Drache hauste in einer Höhle des Tobels. Von Zeit zu Zeit brach er voll Wut hervor, verwüstete die Fluren, verschlang weidendes Herdenvieh und verschonte auch die Menschen nicht. Alle lebten in ständiger Angst vor dem Ungetüm. Besonders schlimm war es bei Hochwasser. Da konnte das Tier sich schwimmend leichter fortbewegen und noch größere Gebiete gefährden. Schon mehrmals hatte man versucht, den Lindwurm unschädlich zu machen, aber immer vergebens. Zwei kühne Männer hatten das Wagnis sogar mit dem Leben bezahlen müssen. In diesen notvollen Tagen kam eines Morgens ein Schulbüblein zum Bürgermeister von Zwischenwasser und sagte, es wolle das Untier bezwingen. Es brauche dazu nichts als ein starkes, dickes Seil. Verwundert schaute der Mann auf den kleinen Gernegroß und lächelte. Er glaubte, einen Prahlhans vor sich zu haben, händigte ihm aber doch ein starkes Seil aus. Beim nächsten Hochwasser wanderte das Büblein mit dem Seil dem Tobel zu. Nach kurzem Warten kam das grausige Untier dahergeschwommen. Das Büblein sprach ein Stoßgebet und schwupps – saß es auf des Drachens Rücken. Dieser sperrte zornig seinen furchtbaren Rachen auf, und in diesem Augenblick warf der Bub die Schlinge hinein. Darauf fasste der Kleine fest die beiden Enden des Seils und hatte nun den Lindwurm listig in seiner Gewalt. Er hieb ihm die kleinen Schuhe in die Weichen und kutschierte mit „Hü“ und „Hot“ auf seinem sonderbaren Reittier dem Tale zu. Unten schießt der Bach schäumend in die Frödisch, diese eilt zur Frutz und die Frutz in den Rhein. Der Drache musste schwimmen und schwimmen und den kleinen Bubenfäusten gehorchen. Schon trug der Rhein die seltsamen Zwei dahin, aber das Büblein war noch nicht zufrieden. Weiter ging es – bis zum Bodensee. Ganz ermattet war das Untier, als die letzte Flussströmung es mitsamt dem Reiter in den See hineinstieß. So viel Wasser war selbst dem Drachen ungemütlich. Er wehrte sich verzweifelt und wollte mit aller Kraft das rettende Ufer gewinnen, aber es gelang ihm nicht. Das Büblein sprang an einer seichten Stelle ins Wasser und watete dem Ufer zu. Dann wanderte es unverzüglich heimwärts. In seiner Heimatgemeinde wurde es mit Freuden empfangen und reichlich belohnt. Den Tobel aber nannte man zur Erinnerung an die mutige Tat des Kleinen für immer das „Schulertöbele“. Vom Drachen meldet die Sage nichts weiter. Ganz sicher ist er jämmerlich ersoffen. The Brave Schoolboy There is a ravine that lies between the towns of Batschuns and Buchebrunnen. It isn’t especially deep or wild. Despite this, something dreadful took place there many hundreds of years ago. A terrible dragon lived in the cave of the ravine. From time to time he broke out of the ravine and, full of fury, destroyed the fields, devoured the grazing herds, and didn’t spare the human beings. Everyone lived in constant fear of the monster. It was especially nasty when there was a flood; the animal was able to float along easily and jeopardize major areas. The townspeople repeatedly tried to render the monster harmless, but it was always ineffective. Two bold men even paid for an attempt with their lives. During these dangerous days, a schoolboy came to the mayor of Zwischenwasser one morning and said that he wanted to subdue the beast. He would need nothing more than a strong, thick rope. The man looked surprisingly at the little show-off and smiled. He thought the young boy in front of him was just a braggard, however he gave him the strong rope. During the next flood, the schoolboy walked with the rope to the ravine. After a short wait, the ghastly beast swam up to him. The schoolboy said a quick prayer, climbed up and sat on the dragon’s back. The dragon opened his awful throat angrily and in that instant the boy threw in the rope. The little boy grasped tightly both ends of the rope and now cunningly had the dragon under his control. He dug his little shoes into the dragon’s flanks and steered him with “Hü” and “Hot” into the valley. The stream flows into the foaming Frödisch, which flows further into the Frutz and eventually into the Rhine. The dragon had to swim and swim and obey the commands of the boy. The Rhine carried the strange pair onwards, but the schoolboy wasn’t satisfied yet. On it went, until the Lake of Constance. The beast was completely faint when the last river current pushed the little rider and him into the lake. Even for the dragon, so much water was uncomfortable. He struggled desperately and tried to make it to dry land with all of his might, but he wasn’t successful. The schoolboy jumped into a shallow spot in the water and waded to the shore. He then tramped home without delay. In his community he was received gladly and richly rewarded. The ravine was named eternally in memory of his brave action, “The Pupil Ravine.” Nothing was heard from the dragon again – he surely drowned miserably. Смелият ученик Между градовете Батсчунс и Бучебрунен се простирала една клисура. Тя не била особено тъмна или дива. Въпреки това нещо ужасно обитавало там преди стотици години. Ужасяващ дракон живял в една пещера в клисурата. От време на време той излизал от нея яростно, унищожавал нивите, изяждал пасящите стада и не пощадявал живота на хората. Всички живеели в непрестанен страх от чудовището. Било особено опасно, когато имало наводнения: животното можело да плава по течението и да излага на опасност обширни земи. Жителите неведнъж пробвали да надвият чудовището, но винаги било без резултат. Двама смели мъже дори платили с живота си. По времето на тези опасни дни един ученик отишъл при кмета и казал, че иска да усмири звяра. Било му нужно нищо повече от едно здраво, дебело въже. Мъжът погледнал изненадващо фукльото и се усмихнал. Той си помислил, че момчето пред него е само един самохвалко, но все пак му дал здравото въже. При следващото наводнение, момчето отишло до клисурата с въжето. След кратко чакане, ужасният звяр доплувал до него. Ученикът набързо казал една молитва, покатерил се на дракона и седнал на гърба му. Драконът отворил ядосано страховитата си уста и в този момент момчето хвърлило въжето в нея. Момъкът сграбчил здраво двата края на въжето и сръчно подчинил дракона. Той забил малките си обувки в хълбоците на дракона и насочвайки го с думи като „ХУ“ и „ХОТ“ го отвел към долината. Носели се по течението на реката, която се вляла в пенещата се Фродисч и съединяла по нататък с река Фритз и накрая в Рейн. Драконът трябвало да плува и плува и да се подчинява на командите на момчето. Рейн ги носела по течението, но момчето още не било доволно. Докато не отишли до езерото Констанс. Звярът бил напълно изтощен, когато последното течение на реката ги бутнало с малкия ездач в езерото. Дори за дракона толкова много вода било нещо не естествено. Той се борел отчаяно и се опитвал да отиде до сушата с всички сили, но не успявал. Ученикът скочил в плитки води и отишъл до брега. След това незабавно се запътил към дома. Там той е бил посрещнат с благодарности и бил богато възнаграден. В памет на смелата постъпка на момчето, клисурата била наречена “Ученическата клисура“. Вече никой не чувал нищо от дракона - той навярно се е удавил нещастно. BELGIUM L’Ermite de Fontenoy De trois maux, il faut choisir le moindre. C’est là un principe moral désormais bien établi. L’histoire que je vais vous raconter va pourtant - et une fois pour toutes - le démentir. Un bon moine vivait paisiblement et sereinement dans une cabane de Fontenoy. Il récitait la liturgie des Heures et accomplissait mâtines, laudes, sexte, nones, vêpres et complies. Il ne vivait que des oboles et des aumônes qu’on lui apportait. Bref, même s’il ne se lavait pas trop souvent (que sont les exigences de la chair eu égard aux exigences de l’âme ?), il vivait en « odeur » de sainteté. Bien sûr, voir un moine aussi parfait, aussi irréprochable ne plaisait guère au diable. C’en devenait humiliant, à la fin ! Jamais le moindre « l’ermite de Fontenoy a succombé à la tentation », jamais le plus petit « l’anachorète de Fontenoy n’a pas résisté au péché ». Même le Bon Dieu raillait son Adversaire sur son impuissance. Aussi, un jour, n’y tenant plus, le Diable se présenta à Dieu et lui ordonna – dans une colère furieuse que l’on est en droit de lui reconnaître – de lui permettre de faire chuter et faillir l’ermite au moins une fois… Le Bon Dieu, comme chacun sait, est fort brave et ne sait rien refuser. Depuis une éternité, d’ailleurs, Satan ne lui avait plus rien demandé… Il pouvait bien lui accorder satisfaction en ce beau dimanche pascal. Le saint homme, le saint ermite n’en entrerait pas moins dans son paradis ! Et le Seigneur Dieu, dans sa grande clémence, permit au Diable de se rendre sur terre et de gagner les belles terres de Fontenoy. Il était heureux, le Diable, et en descendant ainsi, il souriait même… aux anges (si vous me permettez toutefois l’expression). Bien sûr, il trouva l’ermite en pleine oraison : « dominus vobiscum » et « ad majorem dei gloriam ». Très intelligemment, le Diable ne souhaitait pas le tromper. Il lui raconta toute l’affaire. D’Alpha à Oméga ou, si vous préférez, de A jusqu’à Z. Il lui dit la conversation qu’il venait de tenir avec le Bon Dieu, la permission divine que celui-ci venait de lui octroyer dans sa grande mansuétude et dans son infinie magnanimité, et il termina son laïus en proposant au moine de choisir entre trois péchés : ou tuer un homme, ou s’enivrer ou déshonorer la femme d’un de ses voisins. Voilà. Au choix. Un de ces trois péchés. Le vieux et pieux ermite bondit d’horreur. Mais il devait se plier aux exigences du Seigneur (dont les voies sont impénétrables, c’est bien connu). L’ermite qui avait fait sa philosophie dans une sainte et épiscopale école tournaisienne se rappela le précepte de son professeur : « De trois maux, se dit-il, il faut choisir le moindre ». Le moine se dit donc qu’il fallait mieux s’enivrer plutôt que de commettre un crime atroce (tuer un homme) ou se livrer à la débauche et la luxure (déshonorer une femme). Sans attendre, il fit connaître sa volonté au diable : boire un petit coup, ce qui est parfois tout à fait agréable… Le Malin lui tendit alors une grande bouteille d’eau-de-vie à 55° en lui recommandant – afin que le péché soit le plus court possible – de la vider rapidement. L’ermite but avec forces grimaces la liqueur du démon. Bientôt, ses yeux commencèrent à rougeoyer, à s’enflammer, son nez devint pourpre et vermillon, puis bleuit, son auriculaire gauche trembla, et des idées allègres et lumineuses lui passèrent par la tête. Il commença par chanter. Ce qui pourrait pu être un bien. Mais des chansons gaillardes et paillardes. Ce qui est naturellement mal. Sur ces entrefaites, la femme d’un voisin – un bûcheron de Vezon, dont je tairai le nom – était venue lui apporter comme chaque samedi quelques provisions au saint homme. Alors qu’il se détournait habituellement de son regard, il voulut cette fois la récompenser par deux petits baisers qu’il lui donna bruyamment sur les deux joues. Il trouva pourtant très vite qu’il ne la remerciait pas assez, qu’elle méritait beaucoup plus, qu’elle n’avait jamais compté son temps ni sa peine pour lui apporter des vivres et de la nourriture. Il lui rendrait grâce comme il se doit, c’est-à-dire, finalement, … en l’invitant à se coucher avec lui ! Le diable riait bien sous sa cape rouge mais l’ermite ne songeait même plus à sa présence tant il était occupé à bénir avec ses attributs peu catholiques la jolie paysanne... Sur ces autres entrefaites, le bûcheron, qui ne voyait pas revenir sa femme, arriva dans la cabane de l’ermite. Le spectacle en était désolant. En la voyant couchée avec le moine, il voulut battre sa femme et le soi-disant homme de Dieu. Mal lui en prit. Car le moine, dans son état d’ébriété avancée, saisit un couteau, frappa la bûcheron et le tua ! Vous l’apprenez enfin aujourd’hui : ne vous avais-je pas dit en introduction que de trois maux il ne faut pas toujours choisir le moindre ? Sources : très librement adapté de H. Carnoy The Hermit of Fontenoy Of three evils, you should choose the least harmful. This is a well-established moral principle. However the story I am going to tell you will contradict it. A good monk lived a peaceful and serene life in a hut in Fontenoy. He would recite his prayers throughout the day, in accordance with church protocol in accordance with church protocol. He lived on the charity brought to him by others. In a word, even if he didn’t wash himself too often (what are the needs of the flesh compared to those of the soul?), he lived in an “odour” of godliness. Of course, the sight of a monk so perfect and so beyond reproach displeased the Devil greatly. It was becoming humiliating! Never did he hear the words: “the hermit of Fontenoy has yielded to temptation” or “the recluse of Fontenoy has succumbed to sin”. Even the Good Lord was laughing at his Adversary’s powerlessness. Therefore, one day, no longer able to contain himself, the Devil appeared before God and, in a furious rage, ordered Him to allow him to get the hermit to sin at least once. The good Lord, as everyone knows, is extremely generous and cannot refuse anything. Besides, Satan hadn’t asked anything of Him for ages. That fine Easter Sunday He was quite willing to grant him his request. The saintly man, the godly hermit would still enter Paradise. And the Good Lord, in His great clemency, allowed the Devil to go down to earth to the beautiful area of Fontenoy. Satan was happy as he descended, he was in seventh heaven, if I may say so. Of course, he found the hermit deep in prayer. The Devil cleverly did not want to deceive the hermit. He told him the whole story from beginning to end, or if you prefer, from A to Z. He told him about the conversation he had just had with the Good Lord, the divine permission He had granted him in His leniency and boundless magnanimity, and he ended his speech by offering the monk a choice of three sins: either kill a man, get drunk, or dishonour the wife of one of his neighbours. That’s it! He has to choose. One of these three sins. The pious old hermit was horror-stricken. But he had to obey the Lord (Who is known to move in mysterious ways). The hermit who had acquired his philosophy of life in a saintly Episcopal school in Tournai remembered his teacher’s precept. “You must choose the least of three evils” he said to himself. So the monk told himself he had better get drunk rather than commit an appalling crime (killing a man) or give in to debauchery and lust (dishonouring a woman). He immediately let the Devil know his wish: he would have a drink, which is occasionally quite pleasant. The Evil One then held out a bottle of 55% proof brandy, advising him to drink it quickly to keep the sin as short as possible. The hermit grimaced as he drank the demon’s liquor. Soon his eyes started to redden and to blaze. His nose became purple and bright red, then blue, the little finger of his left hand trembled, and lively, brilliant ideas went through his head. He started singing, which could have been a good thing. But these were bawdy, smutty songs which, naturally, is a bad thing. At that moment, the wife of a neighbour, a woodcutter from Vezon, whose name I will not mention, had come to bring provisions to the saintly man as she did every Saturday. While he usually looked away when she was there, on this occasion he wanted to kiss her on the cheek for bringing the provisions. However he quickly found that he wasn’t thanking her sufficiently, that she deserved much more for all the time and trouble bringing him the food and provisions. He would thank her as he thought he should, that is, by inviting her, finally, to get into bed with him! The Devil was laughing up his sleeve but the hermit was no longer aware of his presence, for he was too busy blessing the pretty peasant woman with his decidedly uncatholic attributes. In the meantime the woodcutter, noticing that his wife had not returned home, arrived at the hermit’s hut. What he saw distressed him. He wanted to beat his wife and the so-called godly man. He had cause to regret it. For the monk, inebriated as he was, grabbed a knife, struck the woodcutter and killed him! Finally today you have learned something: did I not tell you at the very beginning that of three evils you should not always choose the least harmful? Отшелникът от Фонтеной Oт три злини трябва да избереш най-малката. Това е добре познат установен принцип. Обаче историята, която ще ви разкажа, ще го опровергае. Живял мирен и ведър живот някога един добър свещеник в една колиба във Фонтеной. Той казвал молитвите си през деня в съответствие с църковния протокол. Живеел с дарения дадени му от другите. С една дума, дори и да не се къпел много често (от което се нуждае кожата за разлика от душата), той живеел с „ухание“ на светост. Разбира се това, че бил толкова благочестив и много отдаден свещеник, не се харесвало на Дявола. Бил оскърбен. Той никога не бил чувал думите „отшелникът на Фонтеной се предаде на изкушението“ или „отшелникът на Фонтеной се поддаде на греха“. Дори Бог се смеел на безсилието на своя противник Дявола. Един ден Дяволът не успял да се сдържи, появил се пред Бог и гневно му заявил, че иска да направи така, че отшелникът да съгреши поне веднъж. Бог, както всеки знае, е изключително щедър и не можел да откаже нищо. Освен това Сатаната не бил искал нищо от Него в продължение на векове. На Великден той бил склонен да му предостави своето искане - светец, човек, който е благочестив отшелник и предстои да влезе Рая. И Бог, с голямата Си милост, разрешил на Дявола, да отиде на земята в красивия район на Фонтеной. Сатаната бил доволен, че е слязъл и бил на „седмото небе”, ако може така да се каже. Разбира се, той намерил отшелника, задълбочен в молитва си. Дяволът не искал да измами отшелника. Той му разказал цялата история от началото до края или ако предпочитате, от А до Я. Разказал му за разговора, който бе имал с Бог и божественото разрешение, което му било предоставено. Сатаната завършил речта си, предлагайки на монаха избор от три гряха: да убие човек, да се напие или да обезчести съпругата на един от съседите си. Това било! Той трябвало да избере един от тези три гряха. Набожният стар отшелник бил ужасен, но той трябвало да се подчини на Бог (за когото се знае, че се държи по странен начин.) Отшелникът, който придобил своя житейски опит в епископско училище в Тоумай, си припомнил съвета на своя учител: ”Трябва да изберете най-малката от трите злини”, казал си той. Монахът сметнал, че е по-добре да се напие, отколкото да се отдава на ужасяващо престъпление (убийство на човек) или да се предава на разврата и страстта (да унижава една жена). Той незабавно казал на Дявола своето желание: поискал питие, което от време на време се оказвало доста приятно. Дяволът държал бутилка от 55% бренди, съветвайки го да пие бързо, за да пази греха възможно най-кратко. Отшелникът направил гримаса заради силното питие. Очите му се зачервили и заблестели, носът му станал лилаво червен, най-малкият пръст на лявата му ръка треперел и мигновено една брилянтна идея минала през главата му. Той започнал да пее и можело да се каже, че това е нещо добро. Но това били неприлични песни, които се считали за лоши. В този момент, жената на съседа, който бил дървар от Верзон, била дошла да донесе провизии на свещеника, както правела всяка събота.. Той обикновено гледал настрани, когато тя идвала, но сега бил изпълнен с желание да я целуне по бузата за това, че му е донесла нещата. Въпреки това, той решил, че тя заслужава много повече от това, заради времето, което била загубела и неприятностите, които имала като му носела храна и провизии. Той най-накрая я поканил да си легнат заедно, понеже мислел, че това ще е най-правилният начин да й се отблагодари. Дяволът се смеел, прикрил уста с ръката си, но свещеникът забравил за присъствието му, защото бил зает да благословяла красивото селско момиче с неговите католически атрибути. В същото време дърварят, забелязал, че жена му все още не се е прибрала и отишъл в колибата на монаха. Като видял какво става, се втрещил. Обзело го желание да набие жена си и така наречения набожен човек, за което по- късно може би щял да съжалява. Що се отнася до пияният свещеник, взел нож, пробол дърваря и го убил! Днес научихте нещо: не можех ли да ви кажа още от самото начало, че от три злини не трябва винаги да избирате най-малката? BULGARIA The Golden Girl Once upon a time, there lived a man and a woman. They had a daughter as beautiful as a flower. Whoever saw her couldn’t take their eyes off her. The family lived in harmony and happiness, but this wasn’t meant to last long: the mother fell seriously ill, and soon after she died. The man was left all alone with the little girl. It was hard for him to take care of everything, and his neighbours advised him to marry again. It wasn’t long before he brought his new wife home. She also had a girl and came to hate her stepdaughter so much that she couldn’t stand her at all. The stepmother scolded the girl and yelled at her, made her do the hardest housework and constantly quarrelled with her husband about the girl. One evening, she told him, “I don’t want your daughter in this house! Send her away, or I will leave! ” The man was deeply saddened. He loved his daughter and wouldn’t agree with the stepmother. They started quarrelling every day – in the morning, at noon, in the evening…and all over again until he finally had enough and gave up. He got sick and tired of such a life, and agreed to do what his second wife wanted. She took some ash, kneaded a round loaf of bread, put it in a bag, and walked him and the stepchild out of the house. She told him not to come home unless he was without his daughter. The man took the girl to a dense forest in some remote mountains. When they climbed up a high peak, he took the bread out, rolled it down the steep slope and asked the girl to bring it back so that they could have lunch together. The girl ran after the bread, chased it in the dark thickets for a long time, but when she finally went back, her father had already left. She started calling and searching for him. She kept on calling and crying, wandering in the wilderness until dusk. All of a sudden, she saw a small house in the clearing in front of her with a roof tilted to the side. As she got closer, she heard a voice coming out of the window: “Who’s crying? Are you a boy or a girl? If you’re a boy - go away, if you’re a girl - do come in!” A strange old woman lived in the forest house. It was her voice that the girl had heard. The greenish hair on her head had thinned like a forest after storm, but it was long, and the wind blew it in all directions, making it look like a cobweb. Her nose was pointed, her nails long and sharp. There was an owl on her shoulder. It wasn’t hard to guess that she was the forest witch. She invited the girl and fed her well. In the morning, the girl got up early, tidied up the room, sprinkled the floor with water, swept it and then swept the yard while the woman was still sleeping. When the witch got up, she washed herself, took the owl and went about her own business in the forest. But before that she asked the girl to feed her dear pets -- creatures like snakes and lizards that normally make a person run away with fear. “Don’t be scared!” she said. “They are harmless, they won’t bite you!” The girl poured boiling water on some bran, waited for it to cool down and fed the snakes and lizards. Then she tore her necklace, strung necklaces out of the beads for each of the creatures and adorned their necks with them. When the old woman came back, she was welcomed by her happy pets, boasting: “Granny, Granny, the girl made us all beautiful necklaces,” the creatures shouted in one voice. The old woman replied: “Well, then, Granny will give her a necklace, too, will give her a necklace for sure! “ There was a river flowing near the house. After finishing the delicious meal that the girl had cooked for lunch, the old woman said: “Let’s go by the river so you could comb my hair there.” Soon after, warmed by the sun, the woman started yawning: “While you are combing my hair, I might fall asleep. When you see the river flowing red, don’t wake me up. When you see that it is blue, don’t wake me up, either, but when you see that it has changed to yellow, do wake me up!“ Indeed, the old woman soon fell asleep, while the girl was combing her hair. The girl saw the river turn red, then blue, after that green and then black. Finally, when the water came in yellow, the girl woke the old woman up. The witch grabbed the girl by the hair, dipped her into the river and yelled: “Catch whatever you can, dear! Catch whatever you can! “ The girl grabbed what got into her hands. When the old woman pulled her out of the water, the girl was holding a chest. Then the witch walked the girl down to the road at the end of the forest, waved her goodbye and disappeared. The girl took the road, which led her to her father’s house. When her father and stepmother saw her at the doorstep, they gasped at the splendid beauty of the golden girl standing there. She stretched out her arms and gave the chest to her father. He opened it and saw that it was full of golden coins and pearls. From that day on the stepmother started fading away with envy, and she wouldn’t leave her husband at peace. She wanted him to take her own daughter to the forest so that she could also become rich and beautiful. “Ok, I’ll do what you want,” the poor man finally agreed. Then the stepmother rolled up her sleeves, took the best white flour and sifted it three times. She kneaded some bread, baked it, wrapped it carefully in a clean cotton cloth, put it in a bag and gave it to her husband. He hung the bag over his shoulder and led his stepdaughter to the same place he had taken his own child before. They reached the same mountains and climbed the peak. The father rolled down the bread and sent the girl to get it back. Then he hid himself quickly and went back home. When the girl got the bread, she started searching for her father. She looked around for quite some time but found nobody. She started crying and yelling, wandering through the dense forest. In the evening, she reached the clearing where the witch’s house was and heard a voice saying, “What are you? A boy or a girl? If you’re a girl, please, come in, if you’re a boy, continue your way!” “A girl, I’m a girl, Granny! “Well, come in then!” The old woman invited the little guest in, fed her well, just the way she had done the previous time. However, in the morning the girl didn’t get out of bed before the witch did; instead, she waited for the old woman to make some porridge for breakfast and did nothing to help her – unlike the other girl, she neither tidied up, nor swept the house. The old woman said nothing. She took her owl and set off to the forest to do her own business. Before leaving, she asked her guest to prepare some bran and feed her pets while she was away. She assured the girl they were absolutely harmless. The girl made the bran but didn’t wait for it to cool. Instead, she gave it right away to the little creatures, and they all burned their tongues badly. When the old woman came back, they went to her, complaining: ”Granny, the girl burnt me! Granny, the girl burnt me, too!” “Granny will burn the girl, too,” the witch said, frowning. After they had lunch, she asked the girl to go to the river with her, so that she could comb her hair. The girl was lazy and felt repulsed by the thought of touching the old woman’s entangled hair, so she didn’t try hard enough to do what she was told. The old woman noticed that and said: “I feel sleepy, so I might take a nap. When you see the river flow red, do not wake me up. When you see it turn green, do not wake me up. Do not wake me up, when you see it turn white. When you see it yellow, don’t wake me up, either; but when it starts flowing black, do wake me up!” The old woman fell asleep, and the girl saw the river change to red. Then came the green. Then the river turned white. After that, yellow water like gold came. The girl liked it so much that she dipped her little finger in it to see the water better. Her finger turned golden and stayed like that. Finally, the river flowed black. The girl awoke the witch, who then rose, grabbed the girl by the hair and dipped her in the black water, yelling: “Catch whatever you can, dear! Catch whatever you can! “ The girl held tight in her hands what she had caught. The old woman pulled her out of the water; there was a chest in the girl’s hands. Then she walked the girl to the end of the forest and let her go home. When the girl walked into the house, the stepmother nearly fainted. Her daughter was as black as pitch; and when they opened the chest, frogs, snakes and lizards crept out of it. “What have you done to my daughter, you wicked man,” the evil woman yelled at her husband. “Ah,” he said, “I took this one where I had taken the first one. I did to the second one what I had done to my daughter. No one knows where they had gone, what they had done and how this happened. I know just as much as you do. “ Soon after, the prince heard about the golden girl of incomparable beauty. He immediately wished to marry her. He sent matchmakers, but the stepmother hid the golden girl and instead dressed her own daughter -- the black girl -- as a bride. She told her to show only her golden finger from under the veil, so that people would think she was the golden girl. As soon as the matchmakers set off, the rooster stopped digging the dung heap, flapped its wings, alit on the fence and crowed: “Cock-a-doodle-doo! The golden girl is hidden, the black one is riding the horse!” The matchmakers looked at each other, wondered for a while, and as they didn’t understand anything, they continued their way. The rooster crowed again: “Cock-a-doodle-doo! The golden girl is hidden, the black one is riding the horse! “ “What is going on here,“ the matchmakers asked puzzled. The black girl spurred the horse, and it kept on trotting. “Cock-a-doodle-doo! The golden girl is hidden, the black one is riding the horse,“ the rooster crowed even louder. “There must be something wrong,“ the matchmakers thought. “Let’s see who’s the girl we are taking to the king’s son! “ They lifted the bride’s veil, and guess what they saw – an ugly girl, as black as pitch. They took the liar back and found the golden girl under a trough. When they took the golden girl to the prince, the whole palace was lit up by her beauty. The prince and the girl got married and lived happily ever after, while the ugly black girl stayed with her evil mother forever. The End Златното момиче Живели едно време един мъж и една жена.Те си имали дъщеричка, хубава като цвете.Който я видел, не можел очи да откъсне от нея. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго-майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел вкъщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я гълчала, все я хокала, карала я да върши най-тежката работа и все се карала с мъжа си заради нея. Една вечер му рекла: - Не ща дъщеря ти вкъщи. Да я махнеш оттук! Ако ли не-аз ще се махна! Натъжил се мъжът. Той обичал момичето си и никак даже не мислел да се съгласява с мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга, сутрин кавга, на обед кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му и такъв живот и склонил да направи, каквото втората му жена искала. А тя замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща, ако не е сам. Мъжът повел момичето към една затънтена планина, обрасла с гъста гора. Като се изкачили на един висок връх той извадил питката, търкулнал я по стръмното и изпроводил момичето да я донесе, че да обядват. То хукнало след питката, дълго я гонило из тъмните гъсталаци,а когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака, докато се мръкнало. Изведнъж в мрачината съгледало някаква къщурка. Стояла тя на горската полянка, покривът и бил кривнат,а от прозорчето и се чул глас: - Кой плаче?Момче ли си или момиче? Ако си момче-върви си по пътя, ако си момиче-влез при мене! В горската къщурка живеела една чудновата бабичка. Неин бил гласът. Сивозелените коси на главата на бабичката били оредели като гора, през която е минала буря, но пък били дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина, дето я вее вятърът. Носът и бил остър, ноктите-дълги и заострени, а на рамото и седял бухал. Не било трудно да се отгатне, че бабичката била горската магьосница. Тя прибрала момичето при себе си и го нагостила. На сутринта момичето станало рано и докато магьосницата още спяла, то разтребило, поръсило пода с вода и помело отвътре и отвън пред колибата.Чудноватата бабичка като станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на заварената дъщеря да нахрани гадинките и-разни змии и гущери-все такива, дето да бяга човек от тях. - И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя .- Те не хапят. Момичето попарило трички, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. На вратлето си носело герданче от мъниста, взело, че го разнизало и вързало на всяка гадинка по една герданче. Като се върнала бабичката, гадинките я посрещнали и взели да и се хвалят: - Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче! Пък бабичката отвръщала: - И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче! Близо до къщурката течала река. Като се наобядвали със сладката гозба, дето момичето било сготвило, бабичката рекла: - Я да идем край реката, че да ми попощиш косата. Подир малко слънцето напекло бабичката и както си седели до реката, тя се прозинала: - Като ме чистиш така, аз може да заспя, а ти като видиш водата, че тече червена, не ме събужадй. Като видиш, че тече синя, не ме събуждай. Като потече жълта, да ме събудиш! Подир малко бабичката заспала, а момичето, както чистело косата и, видяло, че реката придошла червена. Като изтекла червената вода, придошла синя. Като се изтекла и тя, придошла зелена. Подир нея придошла черна. Най-после придошла жълта вода и тогава момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала: - Дръж, баби, що можеш! Дръж, баби, що можеш! Момичето я послушало. Хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магъосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за довиждане и изчезнала. А то - по пътя, по пътя - прибрало се вкъщи. Като застанало на прага, мащехата и бащата ахнали-едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил-що да видят-сандъчето било пълно догоре с жълтици и бисери. От тоя ден мащехата взела да вехне от завист, а и на мъжа си мира не давала-да заведе и нейното момиче в гората, и то да стане хубаво и богато. - Като искаш, ще го заведа-склонил бедният човечец. Тогава мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти.Омесила питка, опекла я завила я в чиста кърпа, после я турила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената дъщеря към онова място, дето бил оставил по-рано своето дете. Стигнали планината, изкачили върха. Търкулнал бащата питката и проводил момичето да я вземе. После бързо се скрил и се върнал вкъщи. Като настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщурката на бабичката и чуло гласа и: - Какво си, баби?Момче ли си или момиче?Ако си момиче- ела при баба, ако си момче-върви си по пътя! - Момиче съм, бабо, момиче съм! - Като си момиче-влез! И както предишния път, бабичката прибрала гостенчето в къщурката и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото, преди да се е събудила бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и даже пръста си не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала и нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала по нейна си работа в гората. Преди това се сетила и поръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани гадинките и, докато я няма. Казала му да не се плаши, защото те не хапят. Момичето попарило триците, но не ги почакало да изстинат, ами тутакси ги дало на змиите и гущерите да ядат и те се изпогорили всичките. Като се върнала бабичката, посрещнали я и взели да се оплакват: - Бабо, мене кака ме попари! Бабо, мене кака ме попари! - И баба ще попари кака! И баба ще попари кака!-намръщила се магъосницата. Като се наобядвали, тя рекла на момичето да идат край реката, че да почисти косата и. Момичето било мързеливо, пък се и гнусяло да се рови из заплетената коса на бабичката, та не си дало много труд да свърши, каквото му било казано. Бабичката забелязала това и рекла: - На мене ми се доспа, може и да заспя. Пък ти като видиш реката да дойде червена, не ме буди. Като видиш да придойде зелена, не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Като я видиш жълта, пак не ме буди, а като я видиш, че приижда черна, да ме събудиш! Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Като се изтекла червената вода, дошла зелена. Като се изтекла и тя, придошла бяла. Подир нея дошла жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и бръкнало с малкия си пръст в нея, та да я види по-хубаво. Пръстът се позлатил и така си останал-златен. Подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала: - Дръж, баби, що можеш! Дръж, баби, що можеш! Стиснало момичето каквото хванало в ръцете си. Измъкнала го бабичката от водата- в ръцете му сандъче. После изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Като влязло момичето вкъщи, мащехата примряла-дъщеря и била черна като дявол, а като отворили съндъчето от него се разпълзели жаби, змии и гущери. - Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико?-закрещяла злата жена на мъжа си. - А!-рекъл той.- Където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и как е станала тази работа-колкото знаеш ти, толкова знам и аз. Не минало много време, царският син чул за златното момиче, дето било толкоз хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було нейната си дъщеря-черната мома. Казала и да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да помислят, че тя е златната невяста. Сватбаарите тръгнали, а петелът спрял да рови в бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал: - Кукуригу-у-у! Златното момиче скрито, черното-на кон язди! Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял: - Кукуригу-у-у! Златното момиче скрито, черното-на кон язди! - Каква ще е тази работа?- спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал. - Кукуригу-у-у! Златното момиче скрито, черното-на кон язди!- продрал се пак петелът. - Тази работа не е чиста!- решили сватбарите.- Я да видим кого водим на царския син! Вдигнали те булото на булката и що да видят-черна като дявол грозница! Върнали обратно лъжкинята и намерили златното момиче скрито под коритото. Когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили, а черната грозница останала завинаги при злата мащеха. SPAIN, CATALONIA La llegenda de Sant Jordi En un petit poble de Catalunya anomenat Montblanc, fa molts de segles, un drac dolent aterrava els habitants d’aquesta petita regió. Aquesta bèstia era ferotge i podia nedar, volar i caminar, i, a més a més, tenia un alè tòxic que enverinada el bestiar, i els habitants de Montblanc eren arrastrats per les fortes aletades del drac. Per satisfer la gana del drac i les seves necessitats, el habitats del poble de Montblanc li van oferir gran part del ramat, fins que es va esgotar el ramat i, posteriorment, van decidir de fer un sorteig per seleccionar un aperitiu diari per al monstre. Per aquest motiu el drac va deixar de fer malifetes, tot i que en el regne es respirava certa tensió, ja que qualsevol podia ser l'escollit. Fins que un dia en el sorteig va sortir el nom de la filla del rei, la bellíssima donzella de pell molt blanca i de llavis vermellosos, que va fer que tots és quedessin bocabadats. Degut a la seva bellesa, tots van voler substituir la princesa perquè ella no fos l’aperitiu del drac, tot i que el Rei va dir apenadament que la seva filla era com un ciutadà qualsevol i, per aquest motiu, li va tocar exercir el seu deure de ser l’aperitiu diari del drac, tot i que per al Rei fos una gran pena perdre la seva filla. Un dia de bon matí, la jove donzella es va dirigir cap al destí de ser devorada pel drac. Mentre tot el poble guaitava el seu recorregut cap al tràgic final, la princesa va veure un jove cavaller, armat, junt amb el seu cavall, i el va advertir que marxés, ja que corria un gran perill si es quedava en aquell lloc tant perillós. El noble cavaller, provinent de terres llunyanes, li va dir que ell no tenia cap temor i que precisament si era allà era per salvar-la i alliberar el seu poble del ferotge drac que els amenaçava contínuament. Tot seguit, de darrera l’abisme va sorgir el drac, que va mantenir un terrible combat a vida o mort amb el cavaller mentre la princesa s’ho mirava terroritzada i amb al cor declinat per al cavaller que era com un miracle sorgit en el moment més oportú. El combat va ser molt intens i va acabar amb la mort del drac, ja que el cavaller Sant Jordi va lluitar majestuosament i li va clavar la llança en el cor i va acabar el regnat de terror d’aquella fera que havia estat tant temuda. De la sang que rajava de l’interior del monstre en va sorgir un roser, amb unes roses vermelles i precioses, de les quals el cavaller en va tallar una i la va oferir a la princesa. En arribar al poble, el Rei li va agrair emotivament el que havia fet per ell com a pare i el que havia fet per ell com a Rei en salvar al seu poble del terrible drac i, com a mostra de gratitud, va decidir oferir la mà de la seva filla al cavaller Sant Jordi, el qual va rebutjar la filla del Rei, ja que ell no oferia la seva ajuda per a recompenses sinó perquè ell era assenyat i els seus ideals eren de fer el bé. Aquest cavaller ha estat recordat fins als nostres dies com a un guerrer valent, el qual representa una llegenda molt important i una gran tradició. A més a més, és el patró de Catalunya, i símbol de la festa del dia 23 d’abril, on els enamorats es regalen roses i llibres des de fa molt de temps, ja que representa: el coratge, sentiment català i l’actitud que l’esperit de fer el bé sempre guanya les forces del mal. El símbol del seu escut és una creu roja sobre un fons blanc. The Legend of Saint George Many years ago, in a little village in Catalonia called Montblanc, there was an evil dragon that frightened the inhabitants of this little region. This beast was ferocious and could swim, fly and walk. It also expelled a toxic breath that poisoned the livestock and the inhabitants of Montblanc, who were swept away by the strong flaps of its wings. In order to satisfy the dragon’s hunger, the inhabitants of Montblanc offered it most of their livestock until they run out of livestock. Then, they decided to draw lots to choose a daily appetizer for the dragon. Thanks to that, the dragon stopped misbehaving, although the atmosphere in the kingdom was rather tense, since anyone could be the chosen one. Finally, there came a day when it was the king’s daughter’s name the one chosen by lot, a very beautiful pale-skinned young girl with red lips. As soon as it was known, everybody was shocked. Because of her beauty, they all wanted to volunteer in the place of the princess, so that she wouldn’t be the dragon’s appetizer. But the king said sadly that her daughter was no better than any other citizen and that there was no way for her to avoid being the dragon’s snack for the day, although it was a great sorrow for the king to lose his daughter. In the early morning, the beautiful maiden headed towards her destination to be eaten up by the dragon while the whole population in the village was watching her along the path towards her tragic ending. But then, the princess saw a young armed knight on a horse and warned him to go away since he was in great danger if he remained there. The noble knight coming a from far away land told her that he wasn’t scared and that he was there precisely to save her and to free the population of the dragon that was threatening them all the time. Suddenly, from behind the abyss there appeared the dragon, which started a terrible fight to death with the knight while the princess was terrified watching it, her heart on the side of the knight, who was like a miracle emerged just at the right moment. The fight was very intense and resulted in the dragon’s death, since Saint George’s fight had been majestic, so that he could stick his spear into the dragon’s heart, thus putting an end to the reign of terror of such a dreaded beast. Out of the blood that was running out from inside the monster there appeared a rosebush full of precious red roses. Then, the knight cut off one of them and offered it to the princess. When they got to the village, the king thanked him tearfully for what he had done for him as a father and for what he had done for him as a king by saving his people from the terrible dragon. Then, as a token of gratitude, the king decided to offer his daughter’s hand to Saint George but he turned down the offer, since he had not offered his help to get a reward but just because he was a sensible person and his ideal was to do good deeds. This knight has been remembered until our days as a brave warrior, representing a very important legend and a great tradition. Besides, he is the patron saint of Catalonia, an event that is celebrated every year on April 23rd. On that day, those who are in love give each other a rose and a book and the main streets of all towns and villages are full of stands selling thousands of roses and books. This celebration tells a lot about the importance of culture in Catalan society and reminds us that the spirit of good always defeats the evil forces. The symbol of Saint George is a red cross against a white background. Легендата за Св. Георги Преди много години в едно китно селце в Каталуня, наречено Монтблан, имало един зъл дракон, който плашел жителите на селището. Свирепият дракон можел да плува, лети и върви. С дъха си отравял и добитъка и населението, които захвърлял с мощния плясък на крилете си. За да задоволят глада на дракона, обитателите на Монтблан предлагали своя добитък, който не след дълго се изчерпал. После те решили да хвърлят жребии кой да бъде дневната порция на чудовището. Благодарение на това решение, драконът се успокоил, но атмосферата в селцето бързо станала напрегната, защото всеки един би могъл да бъде следващият. Не след дълго настъпил редът на младата царска дъщеря, с кожа като сняг и с алено червени устни. Резултатът от жребия шокирал всички и, пленени от неземната й красота, те се втурнали да търсят доброволец, който да измъкне принцесата от устата на дракона. Но, покрусен от злочестата вест, единствен царят знаел, че няма как да предпази своята рожба от фаталния избор на съдбата, защото тя не е нищо повече от обикновените селяни в селцето. Рано призори хубавата девойка се отправила към съдбата си, а цялото село я наблюдавало, докато вървяла към дракона. Но, неочаквано, принцесата забелязала млад въоръжен рицар на кон и го предупредила да се отдръпне, ако иска да запази живота си. Благородникът, явил се от далечни земи, заявил, че не се страхува от нищо и допълнил, че е дошъл, за да спаси нея и народа от тормоза, на който е подложена тя и селото й. Неусетно, като че ли от бездната, долетял драконът, който мигновено се нахвърлил върху рицаря. Ужасено, момичето наблюдавало случващото се със свито сърце за съдбата на рицаря, появил се сякаш по чудо в точния момент. Битката била ожесточена, но величественият Св. Георги надвил дракона и пронизвайки го със своето копие, сложил край на мъките на Монтблан. Сред бликащата от дракона кръв израснал розов храст, изпълнен с прекрасни червени рози, една от които храбрецът откъснал и подарил на царската дъщеря. Когато се завърнали в селото, царят сърдечно благодарил на рицаря за това, че спасил целия народ от страшния дракон. След това, в израз на благодарност, той му предложил ръката на дъщеря си, но той не приел. Той обяснил, че не е сторил всичко това с цел да получи награда, а в името на едно добро дело. Рицарят останал в историята като смел воин с огромен принос за създаването на една устойчива традиция. Той е обявен за светец на Каталуня, а празникът му се чества на двадесет и трети април, когато влюбените си подаряват рози и книги, а на главните улици във всички градове и села има щандове, от който може да се закупят рози и книги. Отбелязването на този ден е от голямо значение за каталунците и ни напомня, че доброто винаги надделява над злото. Символът на светеца е червен кръст на бял фон. CROATIA Zmajevih sedam sinova Na širokoj panonskoj ravnici ljudi su odvajkada živjeli uzgajajući stoku i čuvajući je od vukova i drugih zvijeri. U takvoj jednoj obitelji dogodila se nesreća, umro je otac, pa majka ostala sama sa malim sinom.Kako bi preživjeli - proda ona njihovo najveće blago - ovce, te nekako odhrani sina.No dječak je silno patio zbog toga što nema ovce i što ne može biti pastir, pa kada je malo narastao - otputi se tražiti nekakav posao - naročito pastirski. Pogodi se kod jednog čovjeka, počne mu čuvati ovce, ali vukovi svako malo odnesu poneku ovcu ili jagnje.Vlasnik stada je vikao na mladića, ali je ovaj primjetio da se gazda zapravo boji vukova isto kao i on sam, te odluči potražiti nekog hrabrijeg i sposobnije poslodavca. I tako krene on u svijet i pogodi se kod nekog velikaša kao smetlar, a kako su u posjet stizali kralj i kraljica ovaj se sav isprepadan brinuo o tome je li cesta dobro pometena.Primjetio to mladić, pa zaključi da se ovaj jako boji Kralja, te ode Kralju i počne mu služiti u dvorcu, jer ni taj kralj nije imao ovaca, pa nije mogao biti pastir. No jednog dana nastane strka i vika u gradu. Viču- sakrivajte se, napast velika, napast će nas sedam zmajevih sinova!! Ljudi pozatvarali vrata i prozore, straža zatvori gradska vrata i svi se posakrivaju, i kralj i kraljica i građani i vojska - svi osim mladića.A on lijepo napusti grad i krene zmajevim sinovima u susret jer je zaključio da su zmajevi sinovi najjači i da se njih svi boje, pa je kod njih najbolje raditi. I tako sve hodajući i tražeći ih po širokoj ravnici vidi on nekakave konjanike, svakome ispod odjeće viri ogroman rep, čudnih glava, jašu ogromne konje, neobično obučeni, ne drže se ceste nego jure po oranju i izledaju strašno.Stane on, a jedan repati dojaše do njega i pita ga što traži.A on kaže da traži sedam zmajevih sinova, te da bi kod njih rado ovce čuvao.E, kažu zmajevi - to smo mi, ali nema u nas ovaca, no ako hoćeš možeš raditi za nas.Mi svaki dan moramo pregaziti rijeku, pa budemo mokri, no ako nas budeš prenosio jutrom i večerom preko rijeke, a mi suhi ostanemo - pošteno ćemo ti platiti.I tako se oni pogode, i mladić je svaki dan prenosio zmajeve preko rijeke, pazio da ostanu suhi, a oni mu pošteno plaćali, pa se i novaca nakupilo. Kad jedne večeri čuje on veliku galamu, ali ne zovu zmajevi njega, nego su se grdno uplašili, čuje im se po glasovima.Ode on vidjeti čega se strašni zmajevi sinovi boje. kad ono zapalila im se kuća, a njih svih sedmero bježe kud koji i zapomažu.Nekima gori ruho, pa jauču i skaču u vodu. Razmisli mladić, uze svoj novac i ono malo svog vlasništa, pa se lijepo vrati kući, za one novce koje je zaradio nosajući zmajeve lijepo kupi ovce i postane pastir vlastitog stada. Plamena Petrova Tzvetanova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ A noću naloži vatru, ovce se oko nje skupe, a vukovi i druge zvijeri obilaze nadaleko. Jer svi se oni najviše na svijetu vatre boje. SOURCE: http://webograd.tportal.hr/vukovarski-som/hrvatske-zmajske-price/zmajevih-sedam-sinova Dragon's Seven Sons Little poor boy has lost his father, so the mother had to sale the sheep, and he poor boy has lost his flock. He like very much to be the shepherd. So he left to serve the rich man, and to take care of his sheep on his estate. But, the wolf came from the woods and takes away one of his sheep. The second night, he took the second sheep, the third night he took the third. On the forth night he tried to stop the wolf and to take the sheep from his mouth, but he had not enough straight and he went to the master: “Sir, help me and chase away the wolf from the flock!” “What kind of shepherd are you so you can’t protect your sheep from the wolf?!” The Master was angry, but it could be seen that he is afraid. So the poor boy decides to look for the master who is the strongest one and he won’t be afraid from the wolf. He goes everywhere and asks: “Who is the strongest man?” And he finds some Count. Everybody is afraid of him. He had no sheep but little boy cuts serve him as road cleaner. He had to clean the road where the king and queen had to pass. And he asks: “Count, is the king stronger than you, since you are bowing to him?” “Of course! Our king-emperor in this country is the strongest and the greatest. He does not have to be afraid of anyone!” Poor boy goes to serve the strongest one. And the king accepts him as a servant, but king had no sheep. And the boy loved the most to be a shepherd. And he decided to ask the king to get him a flock of sheep that he could take care of, but suddenly at the city there was a commotion and they closed all the gates. “Hide, hide, the grate plague is coming! We are being attacked by the dragon’s seven sons!” So the king and queen hit their whole army also. Only the shepherd does not hide, and he goes to look for dragon’s seven sons. I thought that there is nobody stringer than our king “thinks the boy” but I see that that dragon’s seven sons are stronger than him. “And he asks everywhere: ”Haven’t you seen dragon’s seven sons?” Nobody saw them. And he finds some people that he has no seen before. They are riding horses on ploughed country. They had some kinds of tails. One with the tail approaches him yelling on the poor boy: “What are you doing here?” “I am looking for dragon’s seven sons!” “That is who we are!” “I would like to serve you, because you are the strongest in the world!” “Good!” “I was a shepherd, so I would like to look for the sheep.” “Well boy, we have no sheep. But close to the woods is the river. We are crossing it every night and we are as wet as the roasters. If you carry us across, every time you will get a golden coin.” The shepherd agrees, thinking to buy himself a flock of sheep for the golden coins. And so every night and every morning he carried dragon’s sons and in the river they didn’t even wet their tails. He was very satisfied and he was saying: “Aoj, dragon’s sons, you won’t even wet tip of your tail. You are not greater than a man, but you are heavier than mud. But every golden coin is one sheep more in my flock!! So he earned a lot of golden coins, but one night he heard screams of dragon’s sons, but they do not call for him to carry them across the river, but they are running away from their house. “Ou, I see who is stringer even from the dragon’s seven sons?!” The shepherd comes closer and sees that house in which dragon’s seven sons lift was on fire, and they are fleeing from it, even furs of some of them were on fire, so they are jumping into water. “So” thinks the boy “the fire is stronger even from dragon’s seven sons. The fire is the strongest. Even the wolf is afraid from the fire!” Plamena Petrova Tzvetanova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ And he goes home, buys a flock of sheep with the golden coins he earned. And every evening he ignites big fire. The sheep fall asleep near the fire. The wolves just roam around. Roam but not dare to go near. They are afraid of the fire. And so little shepherd became what he always wanted to be, he was shepherd of his flock and he wasn’t afraid of the wolves. Седмината синове на дракона Имало едно време едно бедно малко момче. Когато баща му починал, на майката се наложило да продаде овцете, които те отглеждали, и така момчето загубило своето стадо. Момчето много обичало да бъде пастир, затова отишло на служба при един заможен мъж, за да се грижи за неговите овце. Една нощ обаче от гората се появил гладен вълк, който откраднал една от овцете на момчето. На втората нощ вълкът взел втора овца, на третата отмъкнал трета. На четвъртата вечер момчето се опитало да попречи на вълка, но не било достатъчно силно. „Какъв овчар си ти, щом не можеш да опазиш стадото?!” – скарал му се господарят, но и той се страхувал. Затова бедното момче решило да потърси нов господар, който да не се страхува от вълка. Търсило, търсило и открило един благородник, от когото всички се страхували. Той нямал овце, но все пак взел момчето на служба. Един ден момчето попитало: „Господарю, кралят по-силен от теб ли е, щом му се покланяш?” „Разбира се! Нашият крал е най-силният и най-великият!”, отговорил господарят. Бедното момче отишло на служба при краля – най-силния. Кралят нямал овце, но защото момчето искало най-много да бъде пастир, той решил да му купи стадо, за което да се грижи. Изведнъж обаче в града настъпил хаос: „Бягайте, голяма беда се задава! Седмината синове на дракона идват насам!” Кралят и кралицата се скрили, както и всички жители на града, само момчето тръгнало да търси синовете на дракона. Търсило, търсило и най-накрая ги видяло – те били големи, яздели страшни коне и имали дълги опашки. Единият от синовете извикал: „Момче, какво търсиш тук?” Бедното малко момче обяснило, че иска да им бъде слуга, понеже те били най-силни на света. Седмината синове нямали овце, но му предложили всеки ден да ги превежда през реката, за което му давали по една златна монета. Момчето се съгласило и така спечелило много монети, с които искало да си купи стадо. Една вечер обаче видяло как синовете на дракона вкупом викат от страх и бягат далеч от своята къща. „О, сега разбирам, че има и по-силен от синовете на дракона”, помислило си момчето. „Тяхната къща гори и огънят е по-силен от всички тях. Значи и вълкът трябва да се страхува от огъня!” Пламена Петрова Цветанова – 9 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Щастливо, момчето се прибрало вкъщи и със спестените монети си купило стадо овце. Всяка вечер то запалвало голям огън. Овцете се събирали край огъня и заспивали. Вълкът обаче не смеел да припари, понеже се страхувал от огъня. Момчето било доволно, че най-накрая имало свое собствено стадо и че е успяло да надхитри лошия вълк. CYPRUS Μαρουδιά: Μια παλαιά ιστορία από την Κύπρο Εξέβηκε μια πρωίαν ο Χάροντας να πάει να γυρίσει τα χωριά για να ήβρει ανθρώπους να πάρει μετά του στον Άδη. Πήγε και κτύπησε την πόρτα της Μαρουδιάς. Η Μαρουδιά ήταν κεντήτρα σπουδαία στον τόπο μας. Χιλιάδες μεταξωτά υφαντά κι ολόπλουμα μαντήλια πέρασαν από τα χέρια της. Ακόμη και χρυσοκέντητα εκκλησιαστικά άμφια, Επιτάφιοι, και ποδιές των εικόνων. Ακούστηκε η φήμη της σ΄όλη την Πάφο, ως πέρα στη Χώρα. Georgi Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Ήρθε ο Χάροντας κι έσεισε το ξεπόρτι της, σείστηκε η αυλή της και το σπίτι της, ως και η μονή της. Πετάχτηκε πάνω: - Ποιός ένι ; - Άνοιξε, κόρη Μαρουδιά, λαλεί της ο Χάροντας, ήρθα για να σε πάρω. - Δεν είμαι ακόμα έτοιμη, λαλεί του εκείνη, έχω δουλειές στη μέση. - Και ποιές ειν' οι δουλειές σου; Την ερωτά. - Έχω να κτίσω εκκλησίες, να κτίσω μοναστήρια. Έφυγε ο Χάροντας. Αμέσως εκείνη έπιασε δουλειά. Έφερε μαστόρους, πρωτομαστόρους, και πλήθος μαθητάδες. Έκτισε εξήντα εκκλησιές κι εξήντα μοναστήρια. Μια μέρα ξαναγύρησε ο Χάροντας. - Τέλειωσες τις δουλειές σου, Μαρουδιά, να πάμε; - Έχω δουλειές ατέλειωτες κι άλλες αρχινεμένες... του απαντά αυτή. - Και ποιές είναι τώρα οι δουλεές σου; - Φέρνω νερά τρεχάμενα να πίνουν οι διαβάτες. - Ο Χάροντας δεν είπε τίποτα κι έφυγε. Έβαλε τότε τους μαστόρους η Μαρουδιά να κτίσουν βρύσες στα χωριά, στες στράτες, να πίνουν οι διαβάτες νερό, να ξεκουράζονται. Έκτισε εξήντα βρύσες και εξήντα γιεφύρια. Μόλις τέλειωσε, νάσου τον Χάροντα κι ανέφανε ομπρός της. - Άνου να πάμε, Μαρουδιά. - Μην με εξαργείς Χάροντα και έχω δουλιές ανέγγιχτες, έργα πολλά που περιμένουν τέλειωμα. - Και ποιές είναι πάλι οι δουλείες σου κοκόνα Μαρουδιά; - Άρχισα και αναγιώννω μωρά έσσω μου Χάροντα. Μην μου ξηντιλιείς τώρα τη ζωή μου. Και αυτή τη φορά ο Χάροντας έφυγε άπρακτος. Πήρε τότε η Μαρουδιά, μωρά ορφανά, φτωχά, άρρωστα, και τα φρόντιζε στο σπίτι της να μεγαλώσουν, να μπορούν να δουλέψουν. Πήρε και μαθήτριες και τις μάθαινε την κεντητική. Πέρασαν λίγα χρόνια, μεγάλωσαν το παιδιά, έμαθαν την κεντητική οι μαθήτριες, και ήρθε πάλι ο Χάροντας. - Σήκου να πάμε, Μαρουδιά. - Οι δουλιές μου πολλυνίσκουν Χάροντα. Έχω πολλά να κάμω. Έχω να δω τον κύρην μου, την μάνα μου, που δεν τους τίμησα όπως έπρεπε , τους αντιπολογήθηκα, τους είπα λόγια πικρά... και με τον αδελφό μου έχουμε έχθρα. Έτσι έφυγε ο Χάροντας. Η Μαρουδιά πήγε τότε στο σπίτι της το πατρικό. Φίλησε το χέρι του κυρού της, έπεσε στην αγκάλη της μάνας της, και συγχωρέθηκε με τον αδελφό της. Μόλις γύρισε στο σπίτι της, βρήκε τον Χάροντα στο ξεπόρτι της να την περιμένει. - Έλα να πάμε, Μαρουδιά, λαλεί της πάλι ο Χάροντας. - Έχω ένα μαντήλι μεταξωτό για σένα να κεντίσω, του λέει η Μαρουδιά. - Να το κεντίσεις, αμμά πότε να το γυρέψω; Την ρώτησε ο Χάροντας. - 'Οταν περάσουν εξήντα Σάββατα και εξήντα Κυριακές, θα το τελειώσω και έλα να το γυρέψεις, του είπε η Μαρουδιά. Κέντα, κέντα ψιλοβελονιά, ψιντροδουλειά, πάνω σε μεταξωτό μαντήλι, πέρασε ο καιρός, το μαντήλι τέλειωσε και ήρθε ο Χάροντας. Ξεδιπλώνει το μεγάλο μαντήλι, το ' βαλε στα γόνατα του. Η Μαρουδιά είχε κεντήσει, μάνα μου, ' κει πάνω όλες τις οφορφιές του κόσμου: τον ουρανό με τ' άστρα, τον ήλιο και το φεγγάρι, τη θάλασσα με τα ψάρια και τα καράβια, τη γη με τα όρη, τα δέντρα και τα λουλούδια! Θαύμασε ο Χάροντας, λυπήθηκε, δάκρυσε: -Θωρώ σ' εσένα και θωρώ και τα έργα σου και λυπούμε, μα ίντα να σου κάμω; Είναι προσταγή από τον Άδη να σε πάρω. - Παρακαλώ σε , Χάροντα, του λέει η Μαρουδιά, χάρισε μου τριάντα μέρες ακόμα. - Εσύ μου ζητάς ακόμα τριάντα μέρες, εγώ σου δίνω ακόμα τριάντα χρόνια. Έλα δώσε μου το χέρι σου ν΄αποχαιρετιστούμε. Η Μαρουδιά τον πίστεψε, και μόλις του έδωσε το χέρι της, και τον άγγιξε, αυτός πήρε την ψυχή της, γιατί είχε αγγίξει τον θάνατο. Ο Θεός την λυπήθηκε γιατί η Μαρουδιά αγαπούσε τόσο πολύ την ομορφιά του κόσμου που έπλασε, και την έκεμε ένα πλουμιστό ζωύφιο που το λέγουν Μαρουδιά. Το παίρνουν στα χέρια τους τα παιδιά και τραγουδούν: "πέτα, πέτα Μαρουδιά με τα κόκκινα βρακιά". Stanislav Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Στη Κύπρο είναι γνωστή και ως "παπα(δ)ούρα" όπως λέγει και το τραγούδι " παπαούρα, παπαούρα, πιασ΄τα ρούχα σου και βούρα'', αλλά σε άλλα μέρη την λέγουν και παπαδίτσα ή πασχαλίτσα. Κυπριακό Λαϊκό Διήγημα Καταγράφηκε από τον Χαράλαμπο Επαμεινώνδα Maroudia: An old folk tale from Cyprus One day Charos - the messenger of death, went out looking for people to take away with him to Hades in the underworld. He went and knocked on Maroudia's house door. Maroudia was an excellent embroiderer in our country. Thousands of silk woven textiles and embroidered handkerchiefs were made by her hands. Even golden embroidered religious vestments, sepulchrals of the burial of Christ called Epitafios, and aprons for the icons. Her fame became known from her village in Paphos to all of Cyprus. Charos came and started shaking the front door of her house. Her house and its yard was trembling, even her bed. She got up."Who is it?" "Open up, Maroudia," he said to her,"I came to take you." "I am not ready yet," she said to him." I still have much work left to finish." "And what kind of work do you do?," he asked her. "I still have to build churches and build monasteries," she answered. Charos left right away. Georgi Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ In no time, she started her new job. She hired masons, and head masons, and many builders. She built sixty churches and sixty monasteries. Charos came back. "Did you finish your work, Maroudia, so that we can go?" "I still have plenty of work to do. Some is half-finished and some has just started." "And what work do you have to do now?" "I am bringing running water to the villages so that the passers-by will have water to drink." He didn't say anything and left. Maroudia then made a request to the masons to build water fountains in the villages, and on the roads so that the passers-by would drink and find rest from their travel. She built sixty water fountains and sixty bridges. "Come on, let’s go, Maroudia," Charos said again. "I have work untouched, a lot of work still unfinished," she answered. "And what is again the work you must do?" "I have taken children in to my house to bring up." This time Charos left also without taking her. Maroudia then took in to her house children to bring up. Orphan children, poor children, and sick children, and took care of them so that they would grow up and be able to work. She also took in girls and taught them how to embroider. A few years passed by, the children grew up, and the girls learned how to embroider. Charos came again. "Let's go, Maroudia." "Charos, I still have work to do. I still have to go see my father and my mother, because I did not respect them as I should have had, and spoke to them with heavy words... and with my brother, we still have animosity between us. Charos left again. She went to her parents’ house. She kissed her father's hand, fell into her mother's arms and found forgiveness with her brother. "Come, let’s go Maroudia,” Charos said to her again. "I still have to embroider a silk handkerchief for you." "You can embroider it, but when should I come to get it?" "You must wait for sixty Saturdays and sixty Sundays and I will finish it." She started embroidering on a very difficult design, time passed and Charos came back. He unfolded the handkerchief and put it on his knees. She had embroidered on it all of the beauties of the world: the sky with the stars, the sun and the moon, the sea with the fish along with ships, the earth with the mountains, the trees and the flowers. Charos marvelled at the handkerchief, he felt sad and started crying: "I look at you, and I look at your work, and I feel sad and I don't want to take you, but it is the wish of Hades for me to take you to him. "Please, Charos," she answered to him. "Give me thirty more days’ time." "You ask me for thirty days and I give you thirty years. Give me your hand, so that we say goodbye." Charos tricked her, and as soon as she gave him her hand, death touched her, and Charos took her soul. God felt sorry for her because she loved so much the beauty of the world which He created, that he turned her into a ladybug which was call Maroudia. The children take her into their hands and sing: "Fly, fly, ladybug, fly, fly Maroudia, with the red garments... Stanislav Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ In Cyprus it is also known as papa(d)oura, as the song says "papaoura, papaoura, take your clothes and run away", but in other places people also call her papaditsa or paschalitsa. A folk tale from Cyprus Writen down by Charalambos Epaminondas Translated from Greek by noctoc Мародия - народна приказка от Кипър Един ден Харон – пратеникът на смъртта – бил излязъл на белия свят да търси хора, които да отведе в Хадес – подземния свят. Отишъл до къщата на Мародия и почукал на вратата. Мародия била голяма майсторка на бродериите от нашата страна. Хиляди копринени платове и бродирани кърпи били направени от нейните ръце. Правела дори златно тъкани църковни дрехи, погребални покривни за Великден, наричани епитафии, с които се покривали иконите. Славата й се разпростряла от нейното село в Пафос по цял Кипър. Георги Василев Чолев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Харон дошъл на предната порта на къщата и почукал така, че разтресъл вратата на къщата. Къщата и целия двор потреперили, дори и леглото на девойката. Мародия станала и попитала „Кой чука?” „Отвори, Мародия,” казал й Харон. „Дойдох да те отведа.” „Не съм готова още,” казала му тя. „Още имам много работа да довърша.” „А каква работа ще вършиш?” попитал я той. „Още имам да построя църкви и манастири,” отвърнала Мародия. Харон си тръгнал и тя веднага се впуснала в новата си работа. Наела зидари, майстори и много строители. Така тя построила шестдесет църкви и шестдесет манастира. Харон се завърнал. „Свърши ли си работата, Мародия, за да тръгваме?” „Още имам много работа,” казала тя. „Някои неща са готови наполовина, а други сега започват.” „А каква работа имаш да вършиш сега? „Ще прекарвам чиста вода до селата, за да могат пътниците да имат вода да пият.” Харон не казал нищо и си тръгнал. Мародия тогава поискала от зидарите да правят чешми в селата и на улиците, за да могат пътниците да пият и да си починат от пътуванията си. Така тя построила шестдесет чешми и шестдесет моста. „Хайде, Мародия, да вървим,” казал й Харон, когато дошъл отново. „Има работа, която не е започната, а още много е недовършена,” отговорила тя. „И каква пак е тази работа, която имаш да вършиш?” „Ще взема деца в къщата си, за да ги отгледам.” И този път Харон си тръгнал, без да я отведе. Мародия взела в къщата си деца, които да отгледа – сираци, болнави деца или деца на бедни хора – и тя се грижила за тях, за да могат да пораснат и да могат да работят. Взела при себе си и момичета, които научила да бродират. Минали няколко години, децата отраснали, а момичетата се научили да бродират. Харон дошъл отново. „Да тръгваме, Мародия.” „Хароне, имам още работа. Трябва да отида да видя майка ми и баща ми, защото не ги уважавах както трябваше и им бях наговорила лоши думи... а с брат ми още не се обичаме.” Харон отново си тръгнал, а Мародия отишла в къщата на родителите си. Тя целунала ръка на баща си, прегърнала майка си и се разбрала с брат си. „Хайде, Мародия – да вървим,” казал й Харон отново. „Още не съм бродирала копринена кърпа за теб,” отвърнала тя. „Добре, може да я избродираш, но кога да мина да я взема?” „Почакай шестдесет съботи и шестдесет недели и ще я завърша.” Тя започнала да бродира много сложен десен и когато времето минало, Харон се върнал. Той разгърнал кърпата и я сложил на колената си. Мародия била избродирала по нея всичките красоти на света – небето и звездите, слънцето и луната, морето с рибите и корабите, земята с планините, дърветата и цветята. Станислав Василев Чолев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Харон се удивил на кърпата, натъжил се и заплакал. „Гледам теб и това, което правиш и чувствам тъга. Не искам да те отвеждам, но такава е волята на Хадес – да те отведа при него.” „Моля те, Хароне,,’ отвърнала тя, „Дай ми още тридесет дни време.” „Не тридесет дни – тридесет години ще ти дам. Дай ми ръката си за сбогом.” Така казал Харон, но я измамил – когато му дала ръката си, докоснала смъртта и Харон взел душата й. Бог обаче я съжалил, защото толкова обичал красотата на света, който бил създал, че я превърнал в калинка. Затова в Кипър наричаме калинката Мародия и когато децата вземат калинка в ръка, пеят „Лети, лети Мародия, лети, лети Мародия, с червените дрехи...” В Кипър и казват още и папа(д)ура, тъй като в песента се пее „папаура, папаура, вземи си дрехите и бягай”, но другаде й казват също пападица или пашалица. CZECH REPUBLIC Legenda o Golemovi Legenda o golemovi nás zavádí do Prahy na sklonku 16. století, do doby vlády císaře Rudolfa II. Tehdy do pražského židovského ghetta proudily početné kolonie Židů z Ruska a z Balkánu. Sem se také uchylovali židovští štvanci ze všech koutů Evropy. Domácí české obyvatelstvo se proti zdejší židovské komunitě často bouřilo. V tomto neklidném čase byl pražským rabínem Jehuda Löw ben Becalel, muž, o jehož činech a kouzlech kolovaly roztodivné příběhy. Rabín poskytoval svým souvěrcům nejen duchovní útěchu, ale byl jim i moudrým rádcem a spravedlivým soudcem. Jehuda Löw přebýval ve Staronové synagoze, ale zvěsti o jeho moudrosti se nesly daleko za hranice pražského židovského ghetta, dokonce i do kruhů nežidovských. Povídá se, že i sám císař si nejednou nechal Rabína přivolat, aby prověřil jeho moudrost. Vlny nenávisti vůči pražským Židům se zvedaly a utichaly v nekonečném sledu. Rabín Löw se s vypětím všech sil snažil Židy uchránit před výbuchy nelibosti okolního křesťanského obyvatelstva. Zdálo se však, že jeho síly nestačí. Bezradný rabín trávil dlouhé večery nad knihami a snažil se najít řešení či odpověď. Jedné noci se rabínovi ve snu zjevil nápis: Vytvoř z hlíny tvora, který ti bude pomáhat proti všem nepřátelům! Druhého dne ráno rabín přivolal svého zetě a jednoho ze svých nejvěrnějších žáků. Pověděl jim o svém snu a požádal je o pomoc. Za několik dní se v noci všichni tři, oděni do bílých rouch a vedeni rabínem, vydali za město. Konečně k ránu nalezli poblíž Vltavy místo s jemnou vlhkou hlínou. Za svitu pochodní uhnětli z hlíny postavu velikého člověka, golema. Když byli hotovi, nařídil rabín svému zeti: „Ty máš povahu ohně. Sedmkrát obejdi golema a opakuj přitom posvátná slova.” Zeť učinil tak, jak mu rabín přikázal. Obešel golema poprvé a hliněné tělo oschlo. Obešel ležící postavu podruhé, potřetí a z golema začalo sálat teplo. Když dokončil sedmé kolo, byla golemova postava rozpálená jako žhavé železo. Podobně nařídil rabín učinit svému žákovi. Ten měl povahu vody. Jakmile obešel ležící tělo poprvé, golem začal chladnout. Při každém dalším kroku bylo golemovo tělo chladnější a chladnější, až dostalo barvu a vláčnost lidské kůže. Poté, co žák dokončil sedmé kolo, vystřídal ho rabín. Obcházel golema a opakoval posvátná slova. Když dokončil sedmé kolo, nahnul se nad golemovu hlavu, otevřel mu ústa a pod jazyk mu vložil malý pergamenový lístek s tajemným nápisem. Golem se náhle pohnul, otevřel oči, rozhlédl se a pomalu vstal. Byl stvořen živý tvor ze čtyř živlů – ze země, vody, ohně a vzduchu. Golem byl od člověka k nerozeznání. Byl jen o poznání mohutnější a vyšší než většina lidí. Jedna věc jej však od ostatních odlišovala: neuměl mluvit. To proto, že ani moudrý rabín neovládal všechna tajemství a tajemství řeči je ze všech tajemství největší. Rabín a jeho pomocníci oblékli golema do oděvu, který nosívali sluhové v synagoze, a pomalu se vydali na cestu zpět. Svítalo, když se všichni tři s golemem blížili k rabínovu příbytku. Jehuda Löw posadil golema v kuchyni na dřevěnou lavici a řekl své ženě Perle: „Přivedl jsem do synagogy nového sluhu. Jmenuje se Josef a bude spát u nás. Nepoužívej ho však na domácí práci, protože je psáno: nádobu sloužící k posvátným účelům nepoužívej nikdy ke všední službě.“ Perla slíbila, že se zachová tak, jak jí přikázal její manžel. Blížily se jarní svátky a rabínova žena měla plné ruce práce. Vařila, uklízela, nevěděla, kde jí hlava stojí. Pobíhala kolem golema nečinně sedícího na lavici a tu ji napadlo, že by jí takový náramný silák mohl velmi pomoci. Chvíli zaváhala, ale pak se osmělila a poprosila golema o pomoc. Uložila mu, aby jí nanosil do kádě vodu ze studny. Mezitím si prý odběhne do města nakoupit. Golem se poslušně zvedl, uchopil vědra a už byl na dvorku u studny. Při nákupu se však Perla trochu zdržela, a když se vracela domů, strnula. Před domem postával hlouček zvědavců nevěřícně hledících na proud vody, který se valil přes práh rabínova domu. Perla vběhla do kuchyně a křikla na golema: „Josefe, to už stačí!” Golem upustil vědra s vodou na podlahu, svěsil hlavu a pomalu zamířil ke své dřevěné lavici. Po této zkušenosti se Perla dlouho neodvážila požádat golema o sebemenší službu. Ale jak čas míjel, i Perla na všechno pomalu zapomínala. A tak se tu a tam stalo, že golem pomohl jí, a dokonce i rabínovi. Před velkými svátky hrozívalo největší nebezpečí, že dav Pražanů vtrhne do uliček kolem synagogy a začne mordovat a pálit. Tehdy zavěšoval rabín golemovi na krk proužek jelení kůže s tajnými znaky, které činily golema neviditelným. Procházel pražskými ulicemi, postával na rozích, vysedával v krčmách a tiše naslouchal. Pokud slyšel, že se chystá nějaká nepravost proti rabínovým lidem, rázně zakročil. Golem si nebral servítky, a tak se stávalo, že pak z takové krčmy zbyla jen hromádka střepů a třísek. Golem byl dobrák, silný a pracovitý. Celý týden pomáhal v synagoze. Jiného by taková práce zmáhala, golema naopak. Jak se týden chýlil ke svému konci, golemova síla rostla a rostla. V předvečer soboty golem doslova kypěl energií. Proto mu rabín každý pátek navečer vyjmul zpod jazyka šém a vložil nový, aby i golem, tak jako všichni v Židovském městě, dokázal o sabatu v klidu odpočívat. Jednoho dne onemocněla rabínova malá dcerka. Ležela jakoby bez života, a přestože se rabín snažil různými způsoby ji uzdravit, nedařilo se mu to. Nadešel pátek a rabín se s hlavou plnou starostí odebral do synagogy, aby tam ohlásil příchod soboty. Na golema a na to, že mu musí vyjmout starý šém a nahradit jej novým, zapomněl. Mezitím s golemem jako by šili všichni čerti. Nedokázal už ani sedět na své lavici. Vyběhl na ulici a začal řádit jako šílený. Rozbíjel okna, vyvracel stromy i s kořeny, ničil vše, co se mu postavilo do cesty. Nakonec vběhl zpátky do rabínova domu a začal pustošit i ten. K rabínovi do synagogy vtrhla vyděšená služebná, aby oznámila, co se děje. Ten se zalekl a rychle se rozběhl ze synagogy směrem ke svému domu a křikl: „Josefe, zastav se!“ V tu chvíli běs ustal. Nedlouho nato rabín přikázal golemovi, ať vystoupí na půdu Staronové synagogy a důkladně si odpočine. Golem uposlechl, vyšplhal na půdu a ulehl do prachu mezi pavučiny. Rabín nechal přivolat své dva pomocníky, s nimiž před časem golema oživil, a společně pomocí posvátných slov a zaříkávadel uložili golema k věčnému spánku. Zbyla z něj jen hlína, kterou rabín nechal na půdě synagogy a přikryl ji zbytky starých tkanin. Rabín ohlásil, že golem odešel a nikdy už se nevrátí. A tak stejně záhadně, jako se golem v životě pražského židovského ghetta objevil, z něj i beze stopy zmizel. The Legend of Golem The legend of Golem takes us to Prague in the late 16th century during the reign of the emperor Rudolph II. At that time, large colonies of Jews poured into Prague from Russia and the Balkans. Prague also was the refuge of the wandering Jews from all over Europe. The Czech population was not really in favour of any local Jewish community. In these troubled times, the Rabbi of Prague was Judah Loew ben Becalel, a man whose acts of magic awakened rumours all over Prague as well as much further. Rabbi provided spiritual satisfaction but he was also a wise advisor. Judah Loew lived in the Old-New Synagogue, but rumours of his wisdom were carried far beyond the Jewish Ghetto. It is rumoured that the Emperor himself often called up the Rabbi in order to test his wisdom. Waves of hatred against the Jews of Prague were common. Rabbi Loew struggled to protect Jews from Christian violence. However, it seemed that his strength was inadequate. Clueless Rabbi spent long evenings over books, trying to find a solution. One night a writing appeared in a Rabbi’s dream: “Create a creature of clay, which will help you against all enemies!” The next morning he called his son-in-law and one of his most loyal students. He told them about his dream and asked them for help. A few days later at night, all three dressed in white robes and led by the Rabbi went out of town. Finally, in the morning they found a place near the river Vltava with soft damp clay. They made a figure of a great man called Golem. When they finished the creation of Golem, Rabbi ordered his son-in-law: "You have the nature of fire. Walk around Golem seven times and repeat the sacred words. ' His son in law did as he was told. He moved around the clay Golem for the first time and the body was suddenly dry. He walked around the figure second time, thrice, and the Golem began to radiate heat. When he finished seventh round, the Golem figure was as hot as white-hot iron. Rabbi ordered his best student similarly. He had the nature of water. When he circled Golem first time it began to cool. As he continued circling around the clay figure the Golem got the colour and smoothness of human skin. After the student completed the seventh round, Rabbi took over and circled round Golem repeating the sacred words. When he finished the seventh round, he leaned over the Golem's head, opened his mouth and put a small vellum card with a mysterious inscription under the Golem´s tongue. Golem suddenly stirred, opened his eyes, looked around and stood up slowly. A living creature was created from the four elements - earth, water, fire and air. Golem was indistinguishable from a human. It was just a bit heavier and taller than most people. However, one thing made him different from others - he could not speak. That was because not even wise Rabbi could control all the secrets and mysteries of speech which itself is the greatest mystery of all. The Rabbi and his helpers dressed Golem into clothes, worn by servants in the synagogue, and headed back home. Judah Loew placed Golem on the wooden bench and told his wife Pearl: "I brought a new servant into the synagogue. His name is Joseph and he will sleep with us. But do not use him for housework, because it is written that the body used for sacred purposes never be used for ordinary service." Because of the spring holidays Rabbi´s wife was busy. She cooked, cleaned, did not know what to do first. She walked by Golem many times, and then she had an idea that such a strong servant could help her a lot. She begged Golem for help. She ordered him to fill the tub with water from the well. Meanwhile, she left into the town for shopping. Golem started to do what he was told to do. When Rabbi´s wife returned she was stunned. Water was all over the house. She ran into the kitchen and yelled at Golem, "Joseph, that's enough! "Golem dropped buckets of water on the floor, hung his head and slowly walked to his wooden bench. After this experience Pearl never dared to ask Golem to do any other job. But as time passed this accident was forgotten so Golem helped her and even Rabbi from time to time. The time before the main holiday was full of danger because raids at Prague´s ghetto were followed by killing and burning. In these times, Rabbi hung a string of deer skin with secret markings around Golem’s neck, which made Golem invisible. He walked the streets of Prague, stood at the corners, sat in taverns and silently listened. When he heard, that some bad things are planned against rabbi’s people, he vigorously intervened. Golem couldn´t hold back, so what often happened was, that all what remained of the taverns was a pile of shards and splinters. Golem was a good man, strong and hardworking. He helped all the week in the synagogue. Others would be exhausted by such work, but not him. As the week drew to the end, the Golem's power grew and grew. On the eve of Saturday Golem was literally seething with energy. Therefore, every Friday evening Rabbi took out the shem from under the Golem`s tongue and put a new one in, so he could rest on Saturday like everyone else in the Jewish town. One day, Rabbi’s little daughter became ill. She lay lifeless, and even Rabbi tried to heal her in various ways, but he failed at it. On Friday, Rabbi came into the synagogue to announce the arrival of Saturday with his head full of worries. He forgot all about Golem, and about the need to remove the old shem and replace it by a new one. Meanwhile, Golem went mad. He couldn’t even sit on his bench. He ran into the street and began to act like crazy. He smashed windows, took out the trees with the roots, destroyed everything in the path. Finally, he ran back into the Rabbi’s house and began to destroy even his own home. A frightened servant charged to Rabbi at the synagogue to report what was happening. Rabbi was terrified and quickly ran from the temple to his house and shouted: "Joseph, stop!" At that moment, the rage stopped. Shortly afterwards, Rabbi told Golem to come to the attic of the Old-New Synagogue and rest well. Golem obeyed, climbed to the attic and fell asleep in the dusty cobwebs. Rabbi had to summon his two helpers, with whom he initially revived Golem, and together with the sacred words and incantations they put Golem into eternal sleep. Golem was turned to dirt, which Rabbi left in the synagogue on the ground and covered it by remnants of some old fabric. Rabbi announced that Golem left and would never return. And just as mysteriously as he appeared in the Jewish ghetto, Golem disappeared forever. Легендата за Голем Легендата за Голем ни пренася в Прага през късния ХVІ век, по време на царуването на император Рудолф II. По това време огромни колонии евреи от Русия и Балканите се заселили в Прага, която била също убежище на скитащи евреи от цяла Европа. Чешкият народ не е бил много добронамерен към местните еврейски общества. В тези трудни времена пражкият равин бил Юда Лоев бен Бакалел- човек, за чиито магически способности се разнасяли слухове из цяла Прага и отвъд пределите й. Освен че осъществявал духовно извисяване, равинът бил и мъдър съветник. Юда Лоев живял в Старата синагога, но слухове за неговата мъдрост се разнасяли далеч отвъд еврейското гето. Говорело се, че дори и самият император често се възползвал от мъдростта на равина. Ненавистта към евреите била обичайно явление в Прага. Равинът се борел, за да защити евреите от насилието на християните. Въпреки това, силите му били недостатъчни. Безпомощен, той прекарвал дълги нощи, четейки книги, в търсене на решение. Една нощ в съня му се явило послание: „Направи създание от глина и то ще ти помогне срещу всичките ти врагове!”. На следващата сутрин той се обадил на зет си и на един от най-верните си ученици. Разказал им за своя сън и ги помолил за помощ. Няколко дни по-късно, през нощта, тримата, облечени в бели роби, напуснали града, водени от равина. След дълго скитане, на сутринта те най-накрая намерили място с мека и влажна глина, близо до река Вълтава. Заедно направили фигурата на величествения Голем. Когато завършили творението си, равинът наредил на зет си: - Ти имаш силата на огъня. Обиколи Голем седем пъти, изричайки свещените думи. Зет му направил както му било наредено. След първата обиколка, глиненият Голем изведнъж изсъхнал. При втората и третата обиколка Големът започнал да излъчва топлина. Когато зетът завършил последната обиколка, фигурата била гореща като стопено желязо. Равинът наредил същото и на ученика си. Той обаче имал силата на водата. Когато ученикът обиколил Голем за първи път, той започнал да се охлажда. Продължавайки да обикаля, скулптурата добила цвета и гладкостта на човешка кожа. След последната, седма обиколка на ученика, равинът също започнал да обикаля, изричайки свещените думи. Когато и той направил всичките обиколки, се надвесил над главата на Голем, отворил устата му и поставил малък пергамент с тайно писание под езика му. Голем изведнъж се раздвижил, отворил очи, огледал се и бавно се изправил. Създанието оживяло благодарение на четирите елемента: Огън ,Земя, Въздух и Вода. Голем бил до- сущ като хората, само бил малко по-тежък и по-висок от нормалния човек. Въпреки това, само едно нещо го различавало от другите – той не можел да говори. Това било така, защото дори и мъдрият равин не бил способен да контролира тайните и мистериите на говора, който сам по себе си бил най-голямата мистерия. Равинът и помощниците му облекли Голем със стари дрехи от синагогата и потеглили обратно към вкъщи. Юда Лоев го оставил да стои на дървена пейка пред храма и казал на жена си Перла: - Доведох нов слуга в синагогата. Името му е Йосиф и той ще живее при нас, но не го карай да върши домакинска работа. В писанията е казано, че тяло, използвано за свещени цели, не бива да се използва за всекидневна работа. Тъй като сега били пролетните празници, жената на равина била много заета- готвела, чистела и не знаела кое да свърши по-напред. Тя минавала покрай Голем много пъти, когато й хрумнало, че такъв силен слуга би й помогнал с работата, и решила да му поиска помощ. Накарала го да напълни менците с вода от кладенеца. През това време тя отишла на пазар в града. Голем започнал да изпълнява възложената му задача. Когато Перла се върнала вкъщи, тя била шокирана от гледката – из цялата къща имало вода. Тя изтичала в кухнята: - Достатъчно, Йосиф ! – извикала неудържимо. Голем пуснал пълните с вода менци, увесил глава и бавно се запътил към дървената си пейка. След тази случка Перла никога повече не посмяла да накара Голем да върши каквато и да е работа. С течение на времето инцидентът бил забравен и Йосиф помагал не само на Перла, а дори и на равина. Тъй като имало чести нашествия, придружени с убийства и палежи, пражкото гето било изпълнено с опасности преди големия празник. През този период равинът слагал на врата на Голем лента от еленска кожа с тайни символи, която го правела невидим. Благодарение на нея, той се разхождал свободно из улиците на Прага, стоял по таверните и тихичко се ослушвал. Когато чуел, че някой крои планове срещу хората на равина, яростно се намесвал. Не можейки да сдържи гнева си, Голем често оставял след себе си купища трески и парчета глина в таверните. Станал бил добър, силен и трудолюбив човек. Цяла седмица помагал в синагогата. Други биха се изморили от такава работа, но не и той. С всеки изминал ден силата на Голем растяла все повече и повече. В навечерието на събота той буквално кипял от енергия. Затова всяка петъчна вечер равинът вадел пергамента от устата му и го заменял с нов, за да може глиненият човек да почива в събота както всеки евреин. Един ден малката дъщеричка на равина се разболяла тежко. Тя лежала безжизнена и въпреки че се опитвал да я излекува по много различни начини, равинът не успявал. В петък, равинът отишъл в синагогата да обяви идването на съботния ден, но съзнанието му било изпълнено с тревоги. Той съвсем забравил за Голем и за това, че трябва да подмени пергамента с нов. Междувременно Йосиф сякаш обезумял. Дори не можел да стои на дървената си пейка. Бягал из улиците като луд – чупел прозорци, изкоренявал дървета и разрушавал всичко по пътя си. Накрая се върнал в дома на равина и започнал да го разрушава. Един уплашен слуга изтичал в синагогата да съобщи на равина за случващото се. Когато чул това, той се ужасил, бързо изтичал в дома си и извикал: - Йосиф, спри! В този момент гневът на създанието утихнал. Малко след това равинът казал на Голем да се качи на тавана на синагогата и да си почине добре. Голем се подчинил на нареждането, качил се на тавана и заспал сред прахта и паяжините. Наложило се равинът да извика двамата си помощници, с които е създал глиненото творение. С помощта на свещени думи и религиозен ритуал те отново приспали Голем за вечни времена. Създанието отново се превърнало в кал, която равинът оставил на земята, покрита с парче стар плат. После обявил, че Голем е заминал и никога повече няма да се върне. И също както мистериозно се е появил в еврейското гето, така Голем изчезнал завинаги. DENMARK Jack the Dullard Ude på landet var der en gammel gård, og i den var der en gammel herremand, som havde to sønner, der var så vittige, at det halve var nok; de ville fri til kongens datter og det turde de, for hun havde ladet kundgøre at hun ville tage til mand, den, hun fandt bedst kunne tale for sig. De to forberedte sig nu i otte dage, det var den længste tid de havde til det, men det var også nok, for de havde forkundskaber og de er nyttige. Den ene kunne udenad hele det latinske leksikon og byens avis for tre år, og det både forfra og bagfra; den anden havde gjort sig bekendt med alle lavsartiklerne og hvad hver oldermand måtte vide, så kunne han tale med om staten, mente han, dernæst forstod han også at brodere seler, for han var fin og fingernem. “Jeg får kongedatteren!” sagde de begge to, og så gav deres fader dem hver en dejlig hest; han, som kunne leksikonet og aviserne fik en kulsort, og han, som var oldermandsklog og broderede fik en mælkehvid, og så smurte de sig i mundvigene med levertran, for at de kunne blive mere smidige. Alle tjenestefolkene var nede i gården for at se dem stige til hest; i det samme kom den tredje broder, for der var tre, men der var ingen der regnede ham med, som broder, for han havde ikke sådan lærdom som de to, og ham kaldte de bare Klods-Hans. “Hvor skal I hen siden I er i stadstøjet?” spurgte han. “Til hove for at snakke os kongedatteren til! Har du ikke hørt hvad trommen går om over hele landet!” Og så fortalte de ham det. “Hille den, så må jeg nok med!” sagde Klods-Hans og brødrene lo af ham og red af sted. “Fader, lad mig få en hest!” råbte Klods-Hans. “Jeg får sådan en lyst til at gifte mig. Ta'r hun mig, så ta'r hun mig! og ta'r hun mig ikke, så ta'r jeg hende alligevel!” “Det er noget snak!” sagde faderen, “Dig giver jeg ingen hest. Du kan jo ikke tale! nej, brødrene det er stads-karle!” “Må jeg ingen hest få!” sagde Klods-Hans, “så ta'r jeg gedebukken, den er min egen, og den kan godt bære mig!” og så satte han sig skrævs over gedebukken, stak sine hæle i siden på den og fór af sted hen ad landevejen. Huj! hvor det gik. “Her kommer jeg!” sagde Klods-Hans, og så sang han så at det skingrede efter. Men brødrene red ganske stille forud; de talte ikke et ord, de måtte tænke over på alle de gode indfald, de ville komme med, for det skulle nu være så udspekuleret! “Halehoj!” råbte Klods-Hans, “her kommer jeg! se hvad jeg fandt på landevejen!” og så viste han dem en død krage, han havde fundet! “Klods!” sagde de, “hvad vil du med den?” “Den vil jeg forære til kongedatteren!” “Ja, gør du det!” sagde de, lo og red videre. “Halehoj! her kommer jeg! se, hvad jeg nu har fundet, det finder man ikke hver dag på landevejen!” Og brødrene vendte om igen for at se hvad det var. “Klods!” sagde de, “det er jo en gammel træsko, som overstykket er gået af! skal kongedatteren også ha' den?” “Det skal hun!” sagde Klods-Hans; og brødrene lo og de red og de kom langt forud. “Halehoj! her er jeg!” råbte Klods-Hans; “nej, nu bliver det værre og værre! halehoj! det er mageløst!” “Hvad har du nu fundet!” sagde brødrene. “Oh!” sagde Klods-Hans, “det er ikke til at tale om! hvor hun vil blive glad, kongedatteren!” “Uh!” sagde brødrene, “det er jo pludder der er kastet lige op af grøften!” “Ja det er det!” sagde Klods-Hans, “og det er den fineste slags, man kan ikke holde på den!” og så fyldte han lommen. Men brødrene red alt hvad tøjet kunne holde, og så kom de en hel time forud og holdt ved byens port, og der fik frierne nummer efter som de kom, og blev sat i række, seks i hvert geled og så tæt at de ikke kunne røre armene, og det var nu meget godt, for ellers havde de sprættet rygstykkerne op på hverandre, bare fordi den ene stod foran den anden. Alle landets øvrige indvånere stod rundt om slottet, lige op til vinduerne for at se kongedatteren tage mod frierne, og ligesom en af dem kom ind i stuen, slog talegaven klik for ham. “Dur ikke!” sagde kongedatteren. “Væk!” Nu kom den af brødrene, som kunne leksikonet, men det havde han rent glemt ved at stå i række, og gulvet knirkede og loftet var af spejlglas, så at han så sig selv på hovedet, og ved hvert vindue stod tre skrivere og en oldermand, der hver skrev op alt hvad der blev sagt, at det straks kunne komme i avisen og sælges for to skilling på hjørnet. Det var frygteligt, og så havde de fyret sådan i kakkelovnen, at den var rød i tromlen! “Det er en svær varme her er herinde!” sagde frieren. “Det er fordi min fader i dag steger hanekyllinger!” sagde kongedatteren. “Bæh!” der stod han, den tale havde han ikke ventet; ikke et ord vidste han at sige, for noget morsomt ville han have sagt. Bæh! “Dur ikke!” sagde kongedatteren. “Væk!” og så måtte han af sted. Nu kom den anden broder. “Her er en forfærdelig hede!” — sagde han. “Ja, vi steger hanekyllinger i dag!” sagde kongedatteren. “Hvad be — hvad?” sagde han, og alle skriverne skrev hvad be — hvad! “Dur ikke!” sagde kongedatteren. “Væk!” Nu kom lods-Hans, han red på gedebukken lige ind i stuen. “Det var da en gloende hede!” sagde han. “Det er fordi jeg steger hanekyllinger!” sagde kongedatteren. “Det var jo rart det!” sagde Klods-Hans, “så kan jeg vel få en krage stegt?” “Det kan De meget godt!” sagde kongedatteren, “men har De noget at stege den i, for jeg har hverken potte eller pande!” “Men det har jeg!” sagde Klods-Hans. “Her er kogetøj med tinkrampe!” og så trak han den gamle træsko frem og satte kragen midt i den. “Det er til et helt måltid!” sagde kongedatteren, “men hvor får vi dyppelse fra!” “Den har jeg i lommen!” sagde Klods-Hans. “Jeg har så meget jeg kan spilde af det!” og så hældte han lidt pludder af lommen. “Det kan jeg lide!” sagde kongedatteren, “Du kan da svare! og du kan tale og dig vil jeg have til mand! men ved du, at hvert ord vi siger og har sagt, skrives op og kommer i morgen i avisen! ved hvert vindue ser du stå tre skrivere og en gammel oldermand, og oldermanden er den værste for han kan ikke forstå!” og det sagde hun nu for at gøre ham bange. Og alle skriverne vrinskede og slog en blækklat på gulvet. “Det er nok herskabet!” sagde Klods-Hans, “så må jeg give oldermanden det bedste!” og så vendte han sine lommer og gav ham pludderet i ansigtet. “Det var fint gjort!” sagde kongedatteren, “det kunne jeg ikke have gjort! men jeg skal nok lære det!” — Og så blev Klods-Hans konge, fik en kone og en krone og sad på en trone, og det har vi lige ud af oldermandens avis — og den er ikke til at stole på! SLUT An Old Story Told Anew Far in the interior of the country lay an old baronial hall, and in it lived an old proprietor, who had two sons, which two young men thought themselves too clever by half. They wanted to go out and woo the King's daughter; for the maiden in question had publicly announced that she would choose for her husband that youth who could arrange his words best. So these two geniuses prepared themselves a full week for the wooing- this was the longest time that could be granted them; but it was enough, for they had had much preparatory information, and everybody knows how useful that is. One of them knew the whole Latin dictionary by heart, and three whole years of the daily paper of the little town into the bargain, and so well, indeed, that he could repeat it all either backwards or forwards, just as he chose. The other was deeply read in the corporation laws, and knew by heart what every corporation ought to know; and accordingly he thought he could talk of affairs of state, and put his spoke in the wheel in the council. And he knew one thing more: he could embroider suspenders with roses and other flowers, and with arabesques, for he was a tasty, light-fingered fellow. "I shall win the Princess!" So cried both of them. Therefore their old papa gave to each of them a handsome horse. The youth who knew the dictionary and newspaper by heart had a black horse, and he who knew all about the corporation laws received a milk-white steed. Then they rubbed the corners of their mouths with fish-oil, so that they might become very smooth and glib. All the servants stood below in the courtyard, and looked on while they mounted their horses; and just by chance the third son came up. For the proprietor had really three sons, though nobody counted the third with his brothers, because he was not so learned as they, and indeed he was generally known as "Jack the Dullard." "Hallo!" said Jack the Dullard, "where are you going? I declare you have put on your Sunday clothes!" "We're going to the King's court, as suitors to the King's daughter. Don't you know the announcement that has been made all through the country?" And they told him all about it. "My word! I'll be in it too!" cried Jack the Dullard; and his two brothers burst out laughing at him, and rode away. "Father, dear," said Jack, "I must have a horse too. I do feel so desperately inclined to marry! If she accepts me, she accepts me; and if she won't have me, I'll have her; but she shall be mine!" "Don't talk nonsense," replied the old gentleman. "You shall have no horse from me. You don't know how to speak- you can't arrange your words. Your brothers are very different fellows from you." "Well," quoth Jack the Dullard, "If I can't have a horse, I'll take the Billy-goat, who belongs to me, and he can carry me very well!" And so said, so done. He mounted the Billy-goat, pressed his heels into its sides, and galloped down the high street like a hurricane. "Hei, houp! that was a ride! Here I come!" shouted Jack the Dullard, and he sang till his voice echoed far and wide. But his brothers rode slowly on in advance of him. They spoke not a word, for they were thinking about the fine extempore speeches they would have to bring out, and these had to be cleverly prepared beforehand. "Hallo!" shouted Jack the Dullard. "Here am I! Look what I have found on the high road." And he showed them what it was, and it was a dead crow. "Dullard!" exclaimed the brothers, "what are you going to do with that?" "With the crow? why, I am going to give it to the Princess." "Yes, do so," said they; and they laughed, and rode on. "Hallo, here I am again! just see what I have found now: you don't find that on the high road every day!" And the brothers turned round to see what he could have found now. "Dullard!" they cried, "that is only an old wooden shoe, and the upper part is missing into the bargain; are you going to give that also to the Princess?" "Most certainly I shall," replied Jack the Dullard; and again the brothers laughed and rode on, and thus they got far in advance of him; but- "Hallo- hop rara!" and there was Jack the Dullard again. "It is getting better and better," he cried. "Hurrah! it is quite famous." "Why, what have you found this time?" inquired the brothers. "Oh," said Jack the Dullard, "I can hardly tell you. How glad the Princess will be!" "Bah!" said the brothers; "that is nothing but clay out of the ditch." "Yes, certainly it is," said Jack the Dullard; "and clay of the finest sort. See, it is so wet, it runs through one's fingers." And he filled his pocket with the clay. But his brothers galloped on till the sparks flew, and consequently they arrived a full hour earlier at the town gate than could Jack. Now at the gate each suitor was provided with a number, and all were placed in rows immediately on their arrival, six in each row, and so closely packed together that they could not move their arms; and that was a prudent arrangement, for they would certainly have come to blows, had they been able, merely because one of them stood before the other. All the inhabitants of the country round about stood in great crowds around the castle, almost under the very windows, to see the Princess receive the suitors; and as each stepped into the hall, his power of speech seemed to desert him, like the light of a candle that is blown out. Then the Princess would say, "He is of no use! Away with him out of the hall!" At last the turn came for that brother who knew the dictionary by heart; but he did not know it now; he had absolutely forgotten it altogether; and the boards seemed to re-echo with his footsteps, and the ceiling of the hall was made of looking-glass, so that he saw himself standing on his head; and at the window stood three clerks and a head clerk, and every one of them was writing down every single word that was uttered, so that it might be printed in the newspapers, and sold for a penny at the street corners. It was a terrible ordeal, and they had, moreover, made such a fire in the stove, that the room seemed quite red hot. "It is dreadfully hot here!" observed the first brother. "Yes," replied the Princess, "my father is going to roast young pullets today." "Baa!" there he stood like a baa-lamb. He had not been prepared for a speech of this kind, and had not a word to say, though he intended to say something witty. "Baa!" "He is of no use!" said the Princess. "Away with him!" And he was obliged to go accordingly. And now the second brother came in. "It is terribly warm here!" he observed. "Yes, we're roasting pullets to-day," replied the Princess. "What- what were you- were you pleased to ob-" stammered he- and all the clerks wrote down, "pleased to ob-" "He is of no use!" said the Princess. "Away with him!" Now came the turn of Jack the Dullard. He rode into the hall on his goat. "Well, it's most abominably hot here." "Yes, because I'm roasting young pullets," replied the Princess. "Ah, that's lucky!" exclaimed Jack the Dullard, "for I suppose you'll let me roast my crow at the same time?" "With the greatest pleasure," said the Princess. "But have you anything you can roast it in? for I have neither pot nor pan." "Certainly I have!" said Jack. "Here's a cooking utensil with a tin handle." And he brought out the old wooden shoe, and put the crow into it. "Well, that is a famous dish!" said the Princess. "But what shall we do for sauce?" "Oh, I have that in my pocket," said Jack; "I have so much of it that I can afford to throw some away;" and he poured some of the clay out of his pocket. "I like that!" said the Princess. "You can give an answer, and you have something to say for yourself, and so you shall be my husband. But are you aware that every word we speak is being taken down, and will be published in the paper to-morrow? Look yonder, and you will see in every window three clerks and a head clerk; and the old head clerk is the worst of all, for he can't understand anything." But she only said this to frighten Jack the Dullard; and the clerks gave a great crow of delight, and each one spurted a blot out of his pen on to the floor. "Oh, those are the gentlemen, are they?" said Jack; "then I will give the best I have to the head clerk." And he turned out his pockets, and flung the wet clay full in the head clerk's face. "That was very cleverly done," observed the Princess. "I could not have done that; but I shall learn in time." And accordingly Jack the Dullard was made a king, and received a crown and a wife, and sat upon a throne. And this report we have wet from the press of the head clerk and the corporation of printers- but they are not to be depended upon in the least. The End Стара история, разказана наново Далеч във вътрешността на едно градче се намираше стар, пищен замък. В него живееше възрастният собственик, който имаше двама сина, вечно уверени в себе си и мислещи се за най-интелигентни, по начин, който дразнеше хората около тях. Тяхната цел беше да спечелят ръката на царската дъщеря. Девойката беше съобщила публично, че ще се омъжи за онзи, който успее да я спечели с думи. И така тези двама умници цяла седмица се подготвяха за придумването - толкова време им беше предоставено най - много, но им беше достатъчно, тъй като бяха започнали да се упражняват дълго преди това, а всеки знае, че това е много важно. Единият от тях знаеше целия латински речник наизуст, както и всичко от всекидневния градски вестник от последните три години, през които беше издаван. Наистина, знаеше го токова добре, че можеше да повтори цялата информация от вестника както си поискаше-както от началото до края, така и обратно. Другият пък знаеше всички закони и беше научил наизуст това, което всяка корпорация трябваше да знае-съответно си мислеше, че може да участва в държавните дела и да разваля плановете на съвета. Той знаеше още нещо-това че може да украсява историите на заподозрените си съграждани по най-различни начини. "Аз ще спечеля принцесата!" Така казваха и двамата. Ето защо техният възрастен баща даде и на двамата по един красив кон. Младежът, който знаеше речника и вестника наизуст имаше черен кон, а този, който знаеше всичко свързано с корпорациите и законите получи млечно-бял кон. След това, за да станат устните им много гладки, те измиха ъгълчетата на устата си с рибено масло. Всички служители от замъка стояха и ги наблюдаваха докато те подготвяха конете си, когато внезапно се появи третият син. Господарят наистина имаше трима сина, въпреки че никой не приемаше третия като брат на другите двама, тъй като той не беше токова знаещ, колкото тях.Той беше известен като „Джак Тъпака“. "Здравейте!" каза Джак Тъпака, "къде отивате? Забелязвам, че сте облекли неделните си дрехи!" "Отиваме в кралския двор като кандидати за ръката на царската дъщеря. Не си ли чул съобщението, което беше разпространено из цялата държава?" И те му разказаха всичко. "Имате моята дума! И аз ще се включа!" извика Джак Тъпака. Неговите братя избухнаха в смях и продължиха по пътя си. "Скъпи татко," каза Джак, "Аз също би трябвало да имам кон. Отчаяно много искам да се оженя! Ако тя ме хареса-добре, а ако не, ще трябва сам да си я взема, но тя задължително ще бъде моя!" "Не говори глупости," отговори старият господин. "Няма да ти дам кон. Ти дори не знаеш как да говориш и не можеш да използваш думите правилно. Братята ти са много по различни от теб." "Добре," продума Джак Тъпака, "Ако не мога да имам кон, ще взема козата Били, която си е лично моя и може да ме закара до там!" Речено сторено. Той се качи върху козата Били, притисна я от двете страни с краката си и потегли надолу по стръмната улица като ураган. "Дий! На това му се вика добра возия! Ето ме и мен!" извика Джак Тъпака, и пееше, а гласът му ехтеше в далечината. Братята му се придвижваха бавно, но все още имаха преднина пред него. Те не казаха нито дума, тъй като си мислеха за прекрасните речи, които трябваше да дадат, а всичко това трябваше да бъде предварително обмислено и да звучи интелигентно. "Здравейте!" извика Джак Тъпака. "Ето ме и мен!Вижте какво намерих на високия път." И той им показа мъртвата врана, която бе открил. "Тъпак!" възкликнаха братята, "какво ще правиш с това?" "С враната? Ще я дам на принцесата." "Да, направи го," казаха те, изсмяха се и продължиха по пътя си. "Здравейте, пак съм тук! Вижте само какво намерих сега: не се намира всеки ден по високия път!" И братята се обърнаха, за да видят това, което той беше намерил. "Тъпак!" извикаха те, "това е само стара дървена обувка, а и горната част липсва. Това също ли ще го дадеш на принцесата?“ "Най-вероятно така ще направя," отговори Джак Тъпака, а братята отново се изсмяха и продължиха по пътя си, и така имаха голяма преднина пред него, но... "Здрасти-хопа!" и Джак Тъпака отново се появи. "Става все по-добре," извика той. "Ура! Доста е известно." "Защо, какво си открил този път?"попитаха братята. „Ох," каза Джак Тъпака, "Не мога да ви кажа. Колко много ще се зарадва принцесата!" "Хах!" казаха братята, "това не би могло да бъде нищо друго освен глина от някой ров." "Да, със сигурност е това," каза Джак Тъпака, "глина от най-финият вид. Вижте, толкова е мокра, че чак ти тече през пръстите."И той напълни джоба си с глина. Но неговите братя яздеха толкова бързо, че чак искри хвърчаха и в последствие пристигнаха пред градските порти час преди Джак да успее. На всеки ухажор стоящ пред вратата му беше даден номер и всички незабавно бяха подредени в редица, след като бяха пристигнали. По шест във всяка редица, те бяха толкова близо един до друг, че не можеха да си движат ръцете. Това беше просто предпазна мярка, защото можеше да се стигне до бой, но сега те нямаха и най-малката възможност за това, защото стояха един пред друг. Всички жители на страната се бяха събрали около замъка и бяха почти под неговите прозорци, само за да видят как принцесата приемаше ухажорите си. В момента, в който един от тях стъпеше в залата, силата на словото му го изоставяше, точно както гаснеше светлината на свещта. И тогава Принцесата казваше "Той е безполезен! Изведете го от залата!" Най-накрая дойде редът на този брат, който знаеше наизуст речника, но точно в този момент напълно го беше забравил. Дъските, по които вървеше отекваха от неговите стъпки, таванът на залата беше огледален, така че той виждаше как стои на главата си. На прозореца стояха главния чиновник и още трима чиновника. Всеки един от тях записваше всяка една дума, която се произнасяше, за да може да бъде публикувана във вестниците и да се продаде за едно пени на ъгъла на улиците. Беше ужасно изпитание, но да беше и само това, в печката гореше такъв огън, че стаята беше доста нажежена. " Тук е страшно горещо!" - наблюдателно каза първият брат. "Да," - отвърна Принцесата,"баща ми днес ще пече пилета." "Бее!"-стоеше той като блеещо агне. Той не беше подготвен за такъв вид разговор и една дума не изрече, въпреки че имаше намерението да каже нещо остроумно."Бее!" "Той е безполезен!" каза Принцесата."Отведете го!" И така, той беше принуден да си тръгне. Вторият брат влезе в залата. "Тук е ужасно топло!"- отбеляза той. "Да, днес ще печем пилета"-отвърна му Принцесата "Какво, какво ще-ще имате удоволствието да наб-" заекна той - и всички чиновници записаха "удоволствието да наб-" "Той е безполезен!" - каза Принцесата."Отведете го!" Дойде и редът на Джак Тъпака. Той влезе в залата, яздейки своята коза. "Е, тук е отвратително горещо!" "Да, това е защото днес ще пека пилета" - отговори му Принцесата. "Ах, това е късмет!" възкликна Джак Тъпака "предполагам, че ще ми позволите да опека по същото време и моятa врана? "С най-голямо удоволствие" каза Принцесата "Но носите ли нещо, в което можете да я опечете? Защото аз нямам нито тенджера, нито тиган!" "Разбира се, че имам!" каза Джак "Ето един готварски съд с калайна дръжка." И той извади старата дървена обувка и пъхна враната в нея. "Е, това е известно ястие!" каза Принцесата."Но какво ще приготвим за сос?" "Ох, това го имам в джоба си" каза Джак."Имам толкова много от него, че дори мога да си позволя да изхвърля малко." и той изля малко от глината, която извади от джоба си. "Това ми харесва!" каза Принцесата."Можеш да отговаряш и имаш какво да кажеш за себе си, за това ти ще бъдеш моят съпруг. Но наясно ли си, че всяка дума, която изричаме се записва и утре ще бъде публикувана във вестниците? Погледни натам, ще видиш на всеки един прозорец по трима чиновника и един главен. Най-ужасен от всички тях е най-старият главен чиновник, защото той нищо не разбира. Тя каза това само, за да изплаши Джак Тъпака. И чиновниците тихо се изсмяха, всеки един от тях бликна петно мастило от перото си на пода. "О, това са господата, нали?" каза Джак."Тогава ще дам най-доброто от себе си за главния чиновник." Той изпразни джобовете си и хвърли мократа глина право в лицето на главния чиновник. "Това беше много умно направено,"отбеляза Принцесата "Аз нямаше да мога да го направя, но с времето ще се науча." И така Джак Тъпака стана крал, получи корона и съпруга и седна на трон. И тази информация ние получихме от пресата на главния чиновник и от корпорацията на печатарите, но на тях не може ни най-малко да се разчита. ESTONIA Miks Tallinn kunagi valmis ei saa? Lesk nimega Linda leinas mitu kuud oma surnud abikaasat, Kalevit, taga. Hakkas Linda siis armsa mehe hauale kive kokku kandma, et mehe lastele kunagi mälestamiseks suur tunnusmärk ja leinasammas ehitada. Praegu on seda kivikuhja näha Tallinnas, Toompea mäel, mis pidi ainult haua kaas olema. Seal hingab Eesti endine kuningas, kuulab ühelt poolt Virumere laineid kohisemas ja teisel pool Viru metsasid mühisemas. Ühel päeval tuli Linda taas, suur kivi põlles, Laagna mäele. Seal aga lesk komistas ning kivi, mida ta kandis, langes maha. Kurbusest ja leinast oli Linda jõud kadunud. Kätel, mis kandsid rasket rahnu, puudus võim. Ei jõudnud enam kivi üles tõsta Linda kurvastus ja ängistus suurenes. Ta istus kivi peale maha ning leinast ja kurbusest hakkas härdasti nutma ja lese kurba põlve kuulutama. Tuul liigutas tasa-tasa tema juukseid ning üritas pisaraid kuivatada. Pisarad aga jooksid tahes- tahtmata nagu oavarrest ning lese jalge ette kogunesid kokku väikesed lombikesed. Lombid kasvasid üha kiiremini suuremaks, kuni neist kaunis ja võimas järv moodustus. Järv seisab praegu Tallinnas, Laagna mäel. Seda kutsutakse tänapäeval Ülemiste järveks. Kalda lähedal paistab rahn, mille peal istus nuttev lesk, Linda. Kivi all teatakse aga halli vanameest elavat, kelle üle linnarahvas kord nalja heitnud oli. Igal sügisel tõuseb pimedal keskööl Ülemiste järvest seesama väike hall mehike. Ta liigub alla linna värava poole ning küsib väravavahilt: “Kas linn juba valmis või seal on veel midagi ehitada?” Nagu nüüd igas suures linnas ikka juhtub, ei ole ehitamisel palju puhkepause. Kui just uusi hooneid ei ehitata ja vahet peetakse, siis tuleb ette palju ümberehitamisi , uuendusi, seadmisi ja muud . Sellepärast pole töömeestel tihti töövahet ja aega puhata. Kui aga ehitustööd korraga otsa peaksid saama, siis ei tohi seda pärivale vanakesele teatada. Sellepärast on ka linnavõimude poolt antud linna väravavahile kindel käsk vastata vanakesele iga kord samamoodi: „ Linn ei ole veel kaugeltki valmis , seal on palju ehitamist pooleli, mis ehk mõne hea aasta aega ära kulutavad, enne kui kõik tööd korrale saavad.“ Vanakene vangutab vihaselt ja torisedes pead, pobiseb endamisi midagi, millest linnavaht aru ei saa, pöörab kanna pealt ümber ning läheb vihaselt ja pettunult tagasi Ülemiste järve, kus tema alaline asupaik on. Öeldes vanakesele, et linn on valmis ja ehitamist ei ole ega tule, tuleks sel samal hetkel Tallinna linnale ots peale. Vanake laseks kättemaksuks Ülemiste järvel alla Lasnamäe orgu langeda ja uputaks linna koos kõigega ära. Iga kord, kui möödud Ülemiste järvest, meenuta Linda kurba leinamist ning vana Kalevit. Märgates halli vanakest , kes küsib Sinult Tallinna linna valmis saamise kohta, tuleb vastata ikka sama. Nii jäädaksegi rääkima Tallinnast, kui linnast, mis iialgi valmis ei saa. Why Will Tallinn Never Be Ready? A widow named Linda mourned the death of her husband Kalev for many months. She grieved in bitter tears. Then she started to carry rocks to her beloved husband’s grave to build a big memorial for the man’s children to remember him by. At present the barrow can be seen in Tallinn on Toompea Hill. There lies the former king of Estonia, listening to the sound of the waves of the Viru Sea and the roar of the Viru forests. One day Linda came to Laagna Hill, carrying a big rock in her apron. Suddenly she stumbled and the rock she was carrying fell down. Linda’s strength was lost, the power was gone from her arms due to grief and sadness. She could not lift the rock anymore. Linda was overcome by sorrow. She sat down on the rock and started to weep bitterly. The wind moved her silky hair and tried to dry her big tears. Unfortunately, the tears kept running from her eyes and they gathered together into a little pool at her feet. That pool grew bigger and bigger until it formed a beautiful enormous lake. The lake is still on Laagna Hill. It is now called Lake Ülemiste or Upper Lake. Near the shore there still stands the big rock the crying widow Linda sat on. Under that rock, however, there lives a grey old man. It is said that the townsfolk had once made fun of him. Now, on a dark night every autumn the little grey fellow comes out of Lake Ülemiste, goes down the hill to the gates of the town and asks the gatekeeper, “Has the town been completed already or are there still things to be built?” As in most bigger towns, there is never a break in the building work, and even if no new houses are under construction, then there are at least repairs or rebuilding going on about the old ones; so there is never a time when all the builders would be idle. Should it once happen that all building work really stands still, this must under no circumstances be revealed to the man from the lake. Therefore, the guards at the gates have been given strict orders to always give the same reply to the old man: “The town is far from being completed, there are many houses to be built yet and it will take a good many years before all work is finished.” To this the grey old man shakes his head angrily, mumbles some words the gatekeeper doesn’t understand and heads back for Lake Ülemiste, his permanent abode. Should you reveal to the old man of Ülemiste that Tallinn is completed and finished, he would instantly relase the waters of the lake in revenge so as to create a flood and drown the whole city in the waters of Lake Ülemiste. So every time you pass the lake, remember the story about the morning widow Linda. And when the grey old man of Ülemiste appears, asking if the construction of Tallinn is finished yet, you should always give him the same reply . In that way it is possible to speak about Tallinn as a city that will never be completed. Защо Талин никога няма да бъде завършен? Живяла някога една вдовица на име Линда. Тя била опечалена заради починалия си съпруг, на име Калев, месеци наред. Скърбяла и леела горчиви сълзи. Един ден започнала да носи камъни на гроба на своя любим, за да построи паметник в негова чест и за да не бъде забравен от децата му. Днес, могилата може да се види в Талин на хълма Томпея. Там лежи някогашния крал на Естония, слушайки рева на морските вълни и шума на гората. Един ден Линда стигнала до хълма Лагна, носейки голям камък в престилката си. Изведнъж тя се спънала и изпуснала камъка, който носела. Вдовицата нямала вече сили да носи, защото била сломена от скръб. Седнала и заплакала горчиво. Вятърът развявал копринените й коси и се опитвал да пресуши сълзите й. За нещастие те продължавали да капят и малко по малко се образувала локва. Локвата ставала все по- голяма и по- голяма докато не образувала огромно красиво езеро. То още съществува на хълма Лагна. Нарекли го Горното езеро. Близо до брега стоял огромен камък, на който вдовицата седяла. Под скалата живеел побелял възрастен мъж. Говори се, че местните хора веднъж се подиграли с него. Оттогава всяка есен в тъмна нощ, мъжът слизал по хълма и когато стигнел до портите на града питал пазача: „ Градът готов ли е вече или още има незавършени къщи?” Като във всеки голям град, ако не се строят нови къщи то все има стари сгради, които се реконструират, затова никога не настъпвало време , когато всички работници да спират работа. Ако поради някакви обстоятелства се случвало работата да спре, пазачът не трябвало да разкрива това на мъжа от езерото. Било му заповядано да отговаря по един и същи начин: „ Градът е далеч от завършване, има много къщи, които все още се строят и ще отнеме много години докато работата приключи.” При този отговор мъжът поклащал гневно глава, промърморвал нещо, което пазачът не разбирал и се връщал отново при Горното езеро. Там бил неговият дом. Ако гражданите разкриели пред мъжа от езерото, че градът е завършен, той веднага щял да освободи водите в знак на отмъщение и да наводни целия град. Всеки път, когато минете покрай езерото, спомняйте си за вдовицата Линда. А, ако мъжът от езерото се появи и попита дали градът Талин е завършен му отговорете по обичайния начин. Ето защо, може да се каже, че Талин никога няма да бъде завършен. FINLAND Sammon tarina Ilman impi laskeutuu mereen. Tuulen ja veden raskauttamana hän kohtaa Sotkan, ilman linnun, joka munii seitsemän munaa. Munat vierivät veteen, särkyvät palasiksi ja muodostavat maan ja taivaan, auringon ja kuun, tähdet ja pilvet. Ilman impi muotoilee maita ja vesistöjä ja synnyttää lopuksi ihmisen, valmiiksi vanhan ja viisaan Väinämöisen, joka alkaa hallita maan päällä. Väinämöinen kylvää luonnon kasvamaan ja kasvaa myös itse tiedossa ja taidossa. Maa jakautuu Pohjolaksi ja Kalevalaksi. Väinämöisen synnyttänyt ilman impi neuvoo Väinämöistä hakemaan itselleen morsiamen Pohjolan kauniista neidosta. Väinämöinen lähtee matkaan, mutta kateellinen ja pettynyt Joukahainen ampuu häntä. Väinämöinen haavoittuu ja ajelehtii Pohjolan rantaan. Pohjolan väkeä johtaa naishallitsija Louhi, joka neuvottelee Väinämöisen kanssa ja vaatii häntä takomaan Sammon - ihmeitä tekevän onnen tuottajan. Väinämöinen ei sitä osaa tehdä, vaan lupaa lähettää Kalevalasta seppä Ilmarisen Sampoa takomaan. Pavel Plamenov Gogushev – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Väinämöinen tulee kotiin ja kehottaa Ilmarista lähtemään Pohjolaan Sampoa takomaan ja lupaa Pohjolan neidon hänelle palkaksi. Ilmarinen ei ole halukas lähtemään, mutta Väinämöinen loihtii hänet matkaan taivaan kaaren kautta. Ilmarinen tulee Pohjolaan, näkee Pohjolan neidon ja innostuu takomaan Sammon Pohjolan väen avustuksella. Neito ei kuitenkaan vielä suostu hänen morsiamekseen ja Ilmarinen palaa murheissaan ja pettyneenä kotiin. Kun luvattua palkkiota ei saatu, Väinämöinen kehottaa Ilmarista hakemaan Sammon pois Pohjolasta. Ilmarinen takoo hänelle suuren miekan ja miehet lähtevät matkaan. Matkalla he tapaavat Saaren tyttöjen kanssa tanssivan Lemminkäisen, joka lähtee Sammon ryöstöön kolmanneksi. Konstantin Valeriev Popminchev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Miehet tulevat Pohjolaan, vaativat Louhelta Sampoa, mutta Louhi ei suostu. Väinämöinen nukuttaa Pohjolan kansan laulullaan ja Kalevalan miehet saavat kolmestaan Sammon irti ja viedyksi veneeseen. Louhi, Pohjolan emäntä, varustaa koko Pohjolan väen sotaan Kalevalaa vastaan. Syntyy suuri taistelu, jossa Sampo putoaa ja särkyy rantakiviin. Molemmat osapuolet saavat Sammosta vain palasia kotiin vietäväksi. Aggressiivinen Louhi loitsii pahoja tauteja Kalevalaan ja kätkee auringon ja kuun pois näkyvistä. Ilmarinen takoo uuden kuun ja auringon, mutta ei saa niitä paistamaan. Kun Pohjolan emäntä linnun hahmossa tulee vakoilemaan Kalevalaa, Ilmarinen on takonut hänelle kaularenkaan, jonka sitomana Louhi menettää voimansa ja suostuu palauttamaan auringon ja kuun takaisin paikoilleen ja muuttuu itsekin paremmaksi. Kansa paranee ja Väinämöinen laulaa ja soittaa kanteleellaan kansalle onnea ja terveyttä. Koko luonto kuuntelee häntä. Väinämöinen luopuu vallasta, jättää kanteleen nuorille ja poistuu yläilmoihin, mutta lupaa palata, jos häntä vielä tarvitaan. Adapted from http://www.ypajanmusiikkiteatteri.fi/aiktuot_samtar_lyhennelma.htm Georgi Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The tale of the Sampo The goddess of the sky descends into the sea. Pressed down by the wind and the rain she meets Sotka, the bird of the sky who lays seven eggs. The eggs roll into the water, break into pieces and form the earth and the sky, the sun and the moon, the stars and the clouds. After molding the lands and waters, the goddess of the sky finally gives birth to a human, the old and wise Väinämöinen to govern the earth. The land divides into Pohjola and Kalevala. The goddess of the sky instructs Väinämöinen to ask the Maid of the North from Pohjola to become his wife. Väinämöinen sets off on the journey. After being wounded on the way by his rival Joukahainen, he finally drifts on the shores of Pohjola. The people of Pohjola are governed by Louhi, a female leader who negotiates with Väinämöinen and requires him to forge the Sampo, a magical mill that does miracles. Väinämöinen does not know how to make it, but he promises to send for a smith from Kalevala called Ilmarinen to forge it. Pavel Plamenov Gogushev – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Väinämöinen returns home to Kalevala and requests Ilmarinen to go to Pohjola in order to forge the Sampo, promising the Maid of the North as a reward for the work. Ilmarinen is reluctant to leave, so Väinämöinen conjures him across the sky. After arriving in Pohjola and seeing the Maid of the North, Ilmarinen is inspired to forge the mill with the help of the people of Pohjola. Yet the Maid of the North refuses to become his wife, and Ilmarinen returns home feeling disappointed. Failing to get the promised reward, Väinämöinen suggests Ilmarinen to obtain the Sampo from Pohjola. Ilmarinen forges a huge sword and they set off. On the journey they meet the handsome and arrogant Lemminkäinen who joins the two men in order to steal the Sampo. Konstantin Valeriev Popminchev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ When the men arrive in Pohjola, they demand in vain that Louhi return the Sampo. Väinämöinen lulls the people of Pohjola to sleep, and the men of Kalevala steal the Sampo and head out to sea. Louhi, the Mistress of Pohjola, prepares the people of Pohjola to war against Kalevala. A huge war breaks out in the course of which the Sampo falls into the sea and is broken to pieces by the rocks on the shore. Both sides get only pieces of the Sampo to take home. The aggressive Louhi conjures bad diseases onto Kalevala, hiding the sun and the moon. Ilmarinen forges a new sun and moon but fails to make them shine. When Louhi arrives in the form of a bird to eavesdrop on Kalevala, Ilmarinen fastens her with a necklace that he has forged which makes Louhi lose her power, and she agrees to return the sun and the moon and also become a better person. The people are healed and Väinämöinen sings and plays his kantele to the people, blessing them with plenty of good luck and health. Väinämöinen gives up his power, leaves the kantele for the young and disappears, promising to return if he is needed. Georgi Vasilev Cholev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Историята на Сампо Небесната богиня се спуснала към морето. Притисната от вятъра и дъжда, тя се срещнала със Северната потапница, птицата на небето, която била снесла седем яйца. Те се търкулнали във водата, разбили се на парчета и образували земята и небето, слънцето и луната, звездите и облаците. След образуването на земята и водите, богинята на небето накрая дала живот и на човека, възрастният и мъдър Вайнамойнен, който да управлява Земята. Тя била разделена на две части, наречени Север и Юг. Богинята на небето възложила на Вайнамойнен да пита момата на Севера дали ще стане негова съпруга. Вайнамойнен тръгнал на пътешествие. След като бил ранен по пътя от неговия съперник Йоукахаинен, накрая той се преместил на бреговете на Севера. Хората на Север били управлявани от Лоухи, жена – лидер, която преговаряла с Вайамойнен и искала от него да създаде Сампо, магическа мелница, която правела чудеса. Вайнамойнен не знаел как да го направи, но обещал да повика ковач от Юга, на име Илмаринен, за да я построи. Павел Пламенов Гогушев – 8 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Вайнамойнен се завърнал у дома на Юг и помолил Илмаринен да отиде на Север, за да направи Сампо, обещавайки момичето на Севера като награда за работата му. Илмаринен бил непреклонен да напусне, затова Вайнамойнен го призовал от другата страна на небето. След пристигането им на Север и срещата им с девойката, Илмаринен бил вдъхновен да построи мелницата с помощта на хората от Север. Все пак момата отказала да стане негова жена и Илмаринен се върнал вкъщи, разочарован. След провала да получи обещаната награда, Вайнамойнен предложил на Илмаринен да получи Сампо от Севра. Илмаринен изковал голям меч и те отпътували. По време на пътя те срещнали красивият и надменен Леминкаинен, който се присъединил към двамата мъже, за да открадне Сампо. Константин Валериев Попминчев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Когато мъжете пристигнали в Севера те изисквали напразно от Лоухи да върне Сампо. Вайнамойнен приспал хората на Севера и мъжете на Юга откраднали Сампо и тръгнали по море. Лоухи, господарката на Севера, подготвила северняците за биткиа срещу Юга. Голямата война избухнала, в хода на която Сампо паднал в морето и се разбил на парчета в скалите на брега. Двете страни получили парченца от Сампо, които да занесат вкъщи. Агресивната Лоухи направила магии за лоши заболявания на Юга, криейки слънцето и луната. Илмаринен създал ново слънце и луна, но не успял да ги накара да светят. Когато Лоухи пристигнала под формата на птица, за да подслушва Юга, Илмаринен я окичил с колие, изработено от него, с което Лоухи загубила силата си и се съгласила да върне слънцето и луната и да стане по-добър човек. Хората били излекувани и Вайнамойнен пеел и свирил на неговата арфа пред тях, благославявайки ги с много късмет и здраве. Вайнамойнен се отказал от своята сила, оставил арфата на младите и изчезнал, обещавайки да се завърне, ако имат нужда от него. Георги Василев Чолев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ FRANCE Le Petit Chaperon Rouge Il était une fois, au milieu d'une forêt épaisse, une petite maison où habitait une jolie petite fille nommée Petit Chaperon Rouge. Un jour ensoleillé, sa maman l'appela dans la cuisine de leur petite maison. "Mère-grand est malade", dit-elle. "Apporte-lui ce panier de gâteaux, mais sois très prudente! Reste sur le chemin a travers la forêt et ne t'arrête pas! Si tu marches rapidement, il ne t'arrivera aucun mal." "Ne t'inquiète pas", dit-elle, "je courrai jusque chez Grand'mère sans m'arrêter." Petit Chaperon Rouge embrassa sa maman et s'en alla. La petite fille commença son long voyage a travers la forêt. Zornitza Kaloyanova Martinova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ .Mais elle oublia vite les sages paroles de sa mère. Elle vit un massif de fraises sous un arbre. "Quelles jolies fraises!" exclama-t-elle, déposant son panier sur le sol. "Elles sont si chouettes, et mûres, et si grosses! Delicieux! Je vais peut-être juste en prendre une de plus..." Soudain, Petit Chaperon Rouge se souvint de sa maman, de sa promesse, de sa grand'mère et du panier... Elle se dépêcha de retourner vers le chemin. La forêt devint de plus en plus dense. Un papillon jaune vola vers elle à travers les arbres. "Oh, comme il est beau!" esclama-t-elle, et elle suivit le papillon à travers les arbres. "Je t'attrapperai!" Puis, elle vit quelques grandes marguerites dans l'herbe. "Oh, comme elles sont belles!" exclama-t-elle, "Grand'mère va les adorer!", et elle cueillit une grande botte de fleurs. Au même instant, deux yeux menaçants la regardaient de derrière un arbre. Un bruit étrange dans la forêt fit bondir de frayeur Petit Chaperon Rouge, et son coeur se mit a battre. "Je dois trouver le chemin et m'enfuir d'ici! Rapidement!" Petit Chaperon Rouge courut et courut, et retrouva enfin le chemin. Mais alors qu'elle commençait a se relaxer, elle entendit un autre bruit étrange derrière elle... Teodora Boyanova Petkova – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ ... Une très grosse voix lui dit: "Bonjour, petite fille... Pourquoi marches-tu dans la forêt toute seule? Où vas-tu?" "J'apporte quelques gâteaux à ma grand'mere. Elle vit au bout de ce chemin," dit Petit Chaperon Rouge avec une toute petite voix. "Est-ce que ta grand mère vit seule?" demanda le loup (car c'était le grand méchant loup, à qui elle parlait). "Oh oui", répondit-elle. "Et elle n'ouvre jamais la porte aux étrangers!" "Tu as une grand'mère très maline," répondit le loup. "Bien, c'était très chouette de te parler. Peut-être nous rencontrerons-nous encore!" Le loup s'en alla, pensant: "Hmm, je vais d'abord manger la grand'mère, et j'attendrai que la petite fille arrive!" Le loup arriva au bout du chemin où se tenait la petite maison. Toc! Toc! Le loup frappa à la porte. "Qui est là?" appela Grand'Mère depuis son lit. "C'est moi, Petit Chaperon Rouge. Je t'ai apporté des gâteaux parce que tu es malade," répondit le loup, essayant de cacher au mieux sa grosse voix de loup. "Oh, c'est merveilleux!" dit Grand'Mère. Elle ne remarqua rien d'étrange. "Entre!" Lyudmil Georgiev Banev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Pauvre Grand'Mère! En moins de deux secondes, le loup avait bondi à travers la chambre et avalé la vieille dame. Gloup! Puis, le loup enfila la robe et le chapeau de Grand'Mère et se glissa dans le lit. Bientôt, Petit Chaperon Rouge frappa à la porte. "Grand'mère, c'est moi. Puis-je entrer?" Le loup essaya d'imiter la petite voix de Grand'Mère et répondit: "Bonjour ma chérie! Entre!" Soon, Little Red Riding Hood knocked on the door. "Grandma, it's me. May I come in?" The wolf tried to imitate Grandma's small voice, and answered "Hello my dear! Come in!" "Que tu as une grosse voix, Grand'Mère!" dit la petite fille, en surprise. "C'est pour mieux te saluer , ma chérie," dit le loup. "Et que tu as de grands yeux, Grand'Mère..." "C'est pour mieux te voir, ma chérie!" "Et que tu as de grandes mains!" exclama Petit Chaperon Rouge, s'approchant du lit. "C'est pour mieux t'embrasser, ma chérie!" dit le loup. "...Et que tu as une grande bouche," murmura la petite fille d'une voix faible. "C'est pour mieux te MANGER!" grogna le loup, et il sauta hors du lit et l'avala à son tour. Puis, l'estomac plein, il s'endormit. A ce moment, un chasseur sortit de la forêt. Il vit la maison et décida de s'arrêter et de demander un verre d'eau. Il cherchait un grand loup qui terrorisait le village. Le chasseur entendit un sifflement étrange a l'intérieur de la maison. Il regarda à travers la fenêtre et vit le grand loup, ronflant sur le lit de Grand'Mère. "Le loup! Il ne m'échappera pas cette fois!" cria le chasseur. Le chasseur ouvrit l'estomac du loup et, à sa surprise, sortirent Grand'Mère et Petit Chaperon Rouge, saines et sauves. "Oh, merci", dit la vieille dame. "Rentrer a la maison est sûr, maintenant," dit le chasseur à Petit Chaperon Rouge. "Le grand méchant loup est mort, il n'y a plus aucun danger sur le chemin." La maman de Petit Chaperon Rouge arriva à la maison de Grand'Mère alors que le soleil se couchait. Elle s'était beaucoup inquiêtée lorsque sa fille n'était pas rentrée à la maison. Quand elle vit Petit Chaperon Rouge, elle explosa en larmes de joie. "Oh, tu es sauve!" Apres avoir remercié le chasseur a nouveau, Petit Chaperon Rouge et sa mère rentrèrent à la maison à travers la forêt. Alors qu'elles marchaient rapidement sous les arbres, la petite fille dit à sa mère: "Nous devons toujours rester sur le chemin et ne jamais s'arrêter. Si nous faisons ça, nous resterons sauves!" SOURCE: http://www.thefrenchexperiment.com/stories/petitchaperonrouge/ (English translation included) Desislava Ivanova Merazchieva – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The Little Red Riding Hood Once upon a time, in the middle of a dense forest, there was a small house, where lived a pretty little girl named Little Red Riding Hood. One sunny day, her mother called her into the kitchen of their little house. "Grandma is sick" she said. "Take her this basket of cakes, but be very careful! Stay on the path through the forest and don't stop! If you walk quickly, no harm will come to you." "Don't worry", she said. "I will run to Grandma's without stopping." Little Red Riding Hood kissed her mother and left. The little girl started her long trip through the forest. ...But she soon forgot the wise words of her mother. Zornitza Kaloyanova Martinova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ She saw a patch of strawberries under a tree. "What lovely strawberries!" she exclaimed, laying her basket on the ground. "They are so nice and ripe... and so big! Delicious! I'll maybe just have one more..." Suddenly Little Red Riding Hood remembered her mother, her promise, her grandmother, and the basket... She hurried back towards the path. The wood became thicker and thicker. A yellow butterfly flew down through the trees. "Oh, how pretty!" she cried. And she chased the butterfly through the trees. "I'll catch you!" Meanwhile, two menacing eyes watched her from behind a tree. A strange noise in the woods made Little Red Riding Hood's jump with fright, and her heart started to thump. "I must find the path and run away from here, quickly!" Little Red Riding Hood ran and ran, and finally found the path. But as soon as she started to relax she another strange noise behind her... Teodora Boyanova Petkova – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ ... A very big voice which said: "Hello, little girl. Why are you walking in the forest all alone? Where are you going?" "I'm taking some cakes to my grandma. She lives at the end of this path," said Little Riding Hood in a very small voice. "Does your grandma live alone?" asked the wolf (for it was the Big Bad Wolf who she was talking to!) "Oh, yes," replied Little Red Riding Hood, "and she never opens the door to strangers!" "You have a very clever grandma," answered the wolf. "Well, it was very nice talking to you. Maybe we'll meet again!" The wolf left, thinking "Mmmmm, I will first eat the grandma, and I will wait for the little girl to come." The wolf arrived at the end of the path, where the little house stood. Knock! Knock! the wolf knocked on the door. "Who's there?" called Grandma from her bed. "It's me, Little Red Riding Hood. I have brought you cakes because you are sick," answered the wolf, trying his best to hide his big wolf voice. "Oh, that's marvellous!" said Grandma. She didn't notice anything strange. "Come in!" Lyudmil Georgiev Banev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Poor Grandma! In less than two seconds the wolf had jumped across the room and swallowed the old lady. Gulp! Then, the wolf put on grandma's dress and hat, and slid into the bed. Soon, Little Red Riding Hood knocked on the door. "Grandma, it's me. May I come in?" The wolf tried to imitate Grandma's small voice, and answered "Hello my dear! Come in!" "What a big voice you have, Grandma!" said the little girl, in surprise. "It's to greet you better, my dear," said the wolf. "And what big eyes you have, grandma..." "It's to see you better, my dear!" "And what big hands you have!" exclaimed Little Red Riding Hood, approaching the bed. "It's to hug you better, my dear!" said the wolf. "... And what a big mouth you have," murmered the little girl in a feeble voice. "It's better to EAT you with!" growled the wolf, and he leapt out of the bed and swallowed her as well. Then with a full stomach he fell asleep. At this moment a hunter emerged from the forest. He saw the house and decided to stop and ask for a glass of water. He was looking for a big wolf who had been terrorising the village. The hunter heard a strange whistling inside the house. He looked through the window and saw the big wolf snoring on Grandma's bed. "The wolf! He won't escape me this time!" cried the hunter. The hunter opened the stomach of the wolf and, to his surprise, out popped Grandma and Little Red Riding Hood, safe and sound."Oh, thankyou!" said the old lady. "It's safe to go home now", said the hunter to Little Red Riding Hood. "The big bad wolf is dead, there is no more danger on the path." Little Red Riding Hood's mother arrived at Grandma's house when the sun was setting. She had been worried when her daughter hadn't returned home. When she saw Little Red Riding Hood she burst into tears of joy. "Oh, you're safe!" After having thanked the hunter again, Little Red Riding Hood and her mother walked back home through the forest. As they were were walking quickly under the trees, the little girl said to her mother: "We must always stay on the path and never stop. If we do that, we will stay safe." Desislava Ivanova Merazchieva – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Червената Шапчица Имало едно време насред една гъста гора малка къщичка, където живяло малко, сладко момиченце, на което казвали Червената Шапчица. Един слънчев ден майка й я извикала в кухнята на малката къщичка. „Баба ти е болна,” казала майката. „Занеси й тази кошница със сладки, но внимавай много! Върви само по пътя през гората и не спирай! Ако вървиш бързо, нищо лошо няма да ти се случи.” „Не се тревожи, мамо,” отвърнала Червената Шапчица. „Ще бягам по пътя за баба и няма да спирам.” Момиченцето целунало майка си и излязло от къщата, тръгвайки по дългия път през гората. Но скоро забравило за мъдрите съвети ... Зорница Калоянова Мартинова – 9 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Червената шапчица видяла горски ягоди под едно дърво. „Какви хубави ягоди,” възкликнала тя, оставяйки кошницата на земята. „Толкова приятни и узрели... и така големи! Ммм, вкусно! Ще си откъсна още една...” Изведнъж Червената Шапчица се сетила за майка си, обещанието, бабата и кошницата и се забързала към пътя. Гората ставала все по-гъста и по-гъста. През дървесните корони прелетяла жълта пеперуда. „О, колко е красива!” извикало момиченцето и побягнало след пеперудата, преследвайки я между дърветата. „Ще те хвана!” След малко видяла в тревата пред себе си големи маргаритки. „О, колко са прекрасни!” възкликнала Червената Шапчица. „Баба много ще ги хареса!” Казвайки това, тя се навела и набрала огромен букет от цветя. През това време две страшни очи я наблюдавали иззад едно дърво. В гората се чул странен шум, който накарал Червената Шапчица да подскочи от страх, а сърцето й да забие бързо. „Трябва да избягам бързо оттук и да стигна до пътя!”, казала си тя. Червената Шапчица побягнала и бягала ли, бягала, докато накрая стигнала до пътя. Но едва поспряла, за да си поеме дъх, и чула нов странен звук зад себе си. Теодора Боянова Петкова – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Един дебел глас й казал „Здравей, малко момиченце! Защо ходиш из гората съвсем самичка? Къде отиваш? „Нося сладки на баба. Тя живее на края на този път,” казала Червената Шапчица с тъничък глас. „Сама ли живее баба ти?”, попитал я вълкът (защото това наистина бил Големия Лош Вълк). „О, да!”, отвърнала Червената Шапчица. „ И тя никога не отваря вратата на непознати!” “Баба ти е много умна,” казал вълкът. „Е, беше много хубаво да си поговорим с теб, малко момиченце. Може да се срещнем пак!” Вълкът си тръгнал, мислейки си: „Мммм, първо ще отида да изям бабата, а тогава ще чакам момиченцето да дойде.” Така вълкът стигнал първи до края на пътя, където била малката къща на бабата. Дум! Дум! - почукал той. „Кой е?”, попитала бабата от леглото. „Аз съм, бабо – Червената Шапчица. Донесох ти сладки, защото си болна,” отговорил вълкът, опитвайки да преправи дебелия си вълчи глас. „Ах, колко прекрасно!” казала бабата, която не забелязала нищо необичайно. „Влез!” Горката бабичка! За по-малко от две секунди вълкът скочил през стаята и я глътнал цялата. После си сложил роклята и шапката, които бабата носела, и се шмугнал в леглото. След малко истинската Червена Шапчица почукала на вратата. „Бабо, аз съм. Мога ли да вляза?” Вълкът престорил гласа си на тънкото гласче на бабата и отговорил: „Здравей, скъпа! Влез, влез!” „Ауу, какъв дебел глас имаш, бабо!”, казало учудено момиченцето. „За да мога да те приветствам по-добре, миличка,” отвърнал вълкът. „И какви големи очи имаш, бабо...” „За да мога да те виждам по-добре, миличка!” „И какви големи ръце имаш!”, възкликнала Червената Шапчица, приближавайки се до леглото. „За да мога да те прегръщам по-добре, миличка,” казал вълкът. „... и каква голяма уста имаш,” прошепнало момиченцето с тъничък гласец. „За да мога по-добре да те ИЗЯМ!” изръмжал вълкът, скачайки от леглото и я глътнал, а след това с пълен стомах легнал да спи. В това време от гората излязъл ловец. Той видял къщата и решил да пита за чаша вода, защото бил ожаднял. Той търсел големия вълк, който тормозел селото. Ловецът чул странно свирукане от къщата. Той погледнал през прозореца и видял големия вълк, който похърквал от леглото на бабата. „Вълка! Сега го пипнах!” казал си той. Ловецът влязъл и разпорил корема на вълка и за негово учудване оттам изскочили бабата и Червената Шапчица, живи и здрави. „О, благодаря ви, младежо!”, казала старата дама. „Вече може спокойно да се прибираш, момиченце,” казал ловецът на Червената Шапчица. „Големия Лош Вълк е мъртъв и пътят е безопасен.” Майката на Червената Шапчица дошла в къщата на бабата, когато слънцето залязвало. Тя се била разтревожила, когато дъщеря й не се прибрала навреме. Когато видяла момиченцето, тя се разплакала от радост. „Ти си добре!” След като отново благодарили на ловеца, майката и червената шапчица се прибрали през гората. Докато вървели бързо по пътя, момиченцето казало на майка си. „Трябва винаги да вървим по пътя и да не спираме никъде. Ако правим така, нищо лошо няма да ни се случи.” Десислава Иванова Меразчиева – 7 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ GERMANY Barbarossa Kaiser Friedrich wurde im Jahre 1152 deutscher König und im Jahre 1155 Kaiser des Deutschen Reiches, zu einer Zeit, als Deutschland aus vielen kleinen Fürstentümern bestand, die alle ihre eigenen Gesetze hatten und wegen vielerlei in Streit gerieten. Als Friedrich „Barbarossa“ einen Kreuzzug ins „Heilige Land“ unternahm, starb er in der Türkei an einem Fieber. Seine Soldaten konnten seine Leiche nicht mit nach Deutschland zurück nehmen, daher gab es Gerüchte, dass er noch am Leben sei und zurück käme, sobald der richtige Moment für ihn gekommen sei. Aus dieser Geschichte entstand die Legende von Barbarossa, dessen Name „Mann mit dem roten Bart“ bedeutet. Man sagt, er schlafe in einem unterirdischen Schloss im Kyffhäuser, einem Berg mit einer Burg in der Nähe von Sangerhausen. Er sitzt auf einem Elfenbeinthron an einem Marmortisch, und sein Bart ist inzwischen durch die Tischplatte hindurch gewachsen. Alle hundert Jahre wacht er auf und ruft seinen Zwerg Alberich zu sich, der mit ihm in der Erde ruht. Barbarossa bittet ihn, hinaufzugehen und nachzuschauen, ob die Raben noch um den Berg fliegen. Wenn sie nicht mehr da wären, dürfte er zurück kommen und tun, was er immer gewollt hatte: Frieden stiften und Deutschland vereinen. Aber jedes Mal fliegen die Raben noch um den Berg. Die Legende sagt, dass eines Tages, wenn sein Bart vollständig um den Tisch herum gewachsen ist, ein Adler kommen wird und die Raben vertreiben wird. Dann erwacht der Kaiser, steigt hinauf in seine Kaiserpfalz Tilleda und schafft Ordnung. Stephan Deyanov Tanev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Barbarossa Emperor Frederick became King of the German Reich in 1152. As his country was divided into many small principalities, which all had their own laws and were having constant fights because of how different they were, he was crowned an Emperor in 1155. When Frederick „Barbarossa“ went on a crusade to the Holy Land, he found his death in Turkey after suffering from fever. His soldiers couldn’t bring his body back to Germany, so it was rumoured that he was still alive, waiting for the right moment to come back. This story gave rise to the Barbarossa legend, whose name means „the man with the red beard“. According to it, he sleeps in a hidden chamber underneath Kyffhäuser, a mount with a fort, located near Sangerhausen. He sits on an ivory throne at a marble table and his beard has grown so long over the centuries that it grew through the top of the table. Every hundred years he awakes and sends for his dwarf Alberich, who rests with him under the hill. Barbarossa asks Alberich to go up and have a look to see if the ravens are still flying around the mountain. If they weren’t there, he was free to go back and do what he always wished for: to bring peace and unite Germany. However, the ravens were always flying around the mountain. It was told that one day, as his beard is completely grown through the table, an eagle would come and chase away the ravens. Then the emperor shall awake, climp up to his imperial palace Tilleda and then restore Germany to its ancient greatness. Stephan Deyanov Tanev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Барбароса Фридрих става германски крал през 1152 г., а през 1155 – и император на германския райх. По това време Германия се състои от множество малки княжества, всяко от които е имало собствени закони и често е било в конфликт с останалите по различни причини. Фридрих, наречен още Барбароса, умира в Турция от треска по време на кръстоносен поход, който той предприема до светите земи. Тъй като неговите войници не са могли да върнат трупа му обратно в Германия, се появяват слухове, че той още е жив и ще се появи, когато настъпи подходящият момент за това. От тези исторически факти възниква легендата за Барбароса, чието име означава „мъжът с червената брада”. Според нея той спи в подземен замък, намиращ се под хълма Кифхойзер недалеч от Зангерхаузен. Седнал е на трон от слонова кост и се е подпрял на мраморна маса. Докато спи, брадата му се е срасла с масата и затова той не може да стане. Веднъж на сто години Барбароса се пробужда и вика при себе си джуджето Алберих, което живее с него под земята. Моли го да излезе на повърхността и да провери, дали над хълма все още летят гарвани. Ако тях ги няма, тогава Барбароса ще може да се върне обратно в страната си и да направи това, което винаги е искал: да обедини Германия и да възцари мир. Всеки път обаче се оказва, че около върха продължават да летят проклетите птици. В легендата още се казва, че един ден, когато брадата на Барбароса изцяло се срасне с масата, ще дойде един орел, който ще прогони гарваните. Кралят ще се събуди, ще се изкачи в кралския си дворец Тиледа и ще въдвори ред и справедливост. Стефан Деянов Танев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ GREECE Ο ποντικός κι η θυγατέρα του Μια φορά ήταν ένας ποντικός κι είχε μια θυγατέρα. Πίστευε ότι η θυγατέρα του ήταν η πιο όμορφη του κόσμου. Ήθελε να την παντρέψει, μα δεν ήθελε να τη δώσει σε ποντικό, τους έβρισκε παρακατιανούς. - Τον πιο δυνατό στον κόσμο θα πάρει άντρα της, σκεφτότανε ο ποντικός. Κι εκεί που συλλογιότανε, βλέπει τον ήλιο να λάμπει. Α! είπε με το νου του, να γαμπρός για το κορίτσι μου, και χωρίς να χάσει καιρό την παίρνει από το χέρι και την πάει στο παλάτι του ήλιου, ψηλά στον ουρανό. -Ήλιε, την παίρνεις τη θυγατέρα μου γυναίκα; Δε θέλω να την δώσω σ' άλλον, τόσο όμορφη, μόνο σε σένα, τον πιο δυνατό στον κόσμο όλο. -Αχ! του λέει ο ήλιος, για να τον ξεφορτωθεί, δεν είμαι εγώ, ο δυνατότερος. Θα ήτανε μεγάλη μου τιμή να παντρευτώ την κόρη σου αλλά δεν είμαι άξιός της. Βλέπεις εκείνο το σύννεφο; Όταν έρχεται μπροστά μου, σκοτεινιάζω και τίποτα δε μπορώ να κάνω για να το διώξω. Αυτό να πας να βρεις και είμαι σίγουρος πως θα πετύχεις.. Τι να κάνει ο ποντικός! Δρόμο παίρνει, δρόμο αφήνει, πάει στο σπίτι του σύννεφου, στο πιο ψηλό βουνό. -Άρχοντά μου, σύννεφο, την παίρνεις τη θυγατέρα μου γυναίκα; Δε θέλω να την δώσω σ' άλλον, τόσο όμορφη, μόνο σε σένα, τον πιο δυνατό στον κόσμο όλο. Αχ! του λέει το σύννεφο, μακάρι να ήμουν ο πιο δυνατός. Στα σίγουρα τότε θα παντρευόμουν την κόρη σου, όμως…. Βλέπεις τον βοριά; Όταν φυσά αυτός, εγώ γίνομαι κομμάτια που σκορπίζονται από δω κι από κει και χάνονται. Αυτόν πρέπει να κάνεις γαμπρό σου.. Τότε ο ποντικός παίρνει τη θυγατέρα του και πάει στη σπηλιά του βοριά, πέρα στα μακρινά νησιά. -Βοριά μου εσύ που όλους τους νικάς, την παίρνεις τη θυγατέρα μου γυναίκα; Δε θέλω να την δώσω σ' άλλον, τόσο όμορφη, μόνο σε σένα, τον πιο δυνατό στον κόσμο όλο. -Μετά χαράς καημένε ποντικέ θα την έπαιρνα την όμορφή σου τη θυγατέρα, μα δεν είμαι εγώ, όπως με νομίζεις, ο πιο δυνατός. Εκείνον τον πύργο, στην απέναντι στεριά, τον βλέπεις; Σαράντα χρόνια φυσάω και ξαναφυσά με όλη μου τη δύναμη, όμως δεν μπόρεσα να τον ρίξω κάτω. Μια και δυο ο ποντικός πηγαίνει και στον πύργο. -Πύργε ψηλέ, ανίκητε, την παίρνεις τη θυγατέρα μου γυναίκα; Δε θέλω να την δώσω σ' άλλον, τόσο όμορφη, μόνο σε σένα, τον πιο δυνατό στον κόσμο όλο. Ο πύργος τότε του λέει: -Ποντικέ, ποντικέ, μπορεί να μοιάζω ανίκητος, όμως… Ακούς μια βοή μέσα στους τοίχους μου; Τι νομίζεις πως είναι; Αντρειωμένα θεριά, ποντικοί, που με κατατρώνε και κοντεύουνε να με ρίξουν κάτω. Μην ακούς τι σου λέει ο ένας κι ο άλλος: Να ξέρεις, από τους ποντικούς περισσότερο αντρειωμένος και δυνατός κανείς δεν είναι στον κόσμο όλο. Τότε ο ποντικός, που ήθελε το καλύτερο για το κορίτσι του, κατέβηκε στο ποντικοβασίλειο και έδωσε την κόρη του σε έναν αντρειωμένο και όμορφο ποντίκαρο. Και όργανα, και τούμπανα και χαρές μεγάλες. Γίνανε οι γάμοι, τρεις μέρες χόρευαν, τρωγόπιναν και τραγουδούσαν όλοι οι ποντικοί μαζί. Και πέρασαν αυτοί καλά κι εμείς καλύτερα. Ούτε εγώ ήμουν εκεί, ούτε σεις να με πιστέψετε… . Ο ήλιος και η θυγατέρα του είναι ένα λαϊκό ελληνικό παραμύθι που παραλλαγές του αφηγούνται και άλλες χώρες των Βαλκανίων και της Ανατολής, ως την Ινδία. Σε πολλά σχολεία της Ελλάδας τα παιδιά το διασκευάζουν σε θεατρική παράσταση ή κουκλοθέατρο. Προέρχεται από τη συλλογή ελληνικών παραμυθιών του λαογράφου Γ. Μέγα (εκδόσεις Εστία). Εικονογράφηση: Ο ήλιος, ο βοριάς ο πύργος (χαρακτικά) και τα λουλούδια δημιουργήθηκαν από μαθητές του 46ου Δημοτικού Σχολείου Αθηνών με την καθοδήγηση της εκπαιδευτικού καλλιτεχνικών μαθημάτων Θεοδώρας Χανδρινού, το 2011. Το σύννεφο και ο γάμος είναι έργα των μαθητών του 31ου Νηπιαγωγείου Αθηνών. The Mouse and its Daughter Once upon a time there was a Mouse that had a Daughter. He believed his Daughter to be the most beautiful girl in the world. He wanted her to get married. However, he did not want to give her to a common mouse, because he did not consider mice worthy. -She is going to marry the most powerful man in the world, the Mouse thought to himself. While he was wondering who that could be, he glanced at the bright Sun. Oh! he said to himself, now this is a proper husband for my beautiful daughter. And without wasting any time he took her by the hand and he lead the way to the Sun’s palace, high up in the sky. -Sun, will you marry my daughter? She is so pretty, I don’t want to give her to anyone else but you, the most powerful in the whole wide world. -Oh! the Sun said, because he wanted to get rid of him, it is not me who is the strongest. It would be a great honour for me to marry your daughter, but she deserves much better than me. Do you see that Cloud over there? When that Cloud comes in front of me, I get dark and there is nothing I can do to make it go away. You should go and search for that Cloud and I’m sure that you will be successful… So, what was the Mouse to do! He walked and walked until he came to the house of the Cloud, high up on the highest mountain. -My lord Cloud, will you marry my daughter? She is so pretty, I don’t want to give her to anyone else but you, the most powerful in the whole wide world. Oh! the Cloud said, I wish I were the strongest. Then I would definitely marry her, however…. Do you see the Northern Wind; When he blows, then I fall apart and I end up scattered everywhere. It is the Northern Wind should become your son-in-law... So, the Mouse took his Daughter and lead her to the Northern Wind’s cave, far away on the distant islands. -My Northern Wind, since you can beat almost everybody, will you marry my Daughter? She is so pretty, I don’t want to give her to anyone else but you, the most powerful in the whole wide world. -Oh my poor Mouse, I would gladly marry your beautiful Daughter, but I’m not the strongest one like you think. Do you see that Tower on the opposite shore? I have been blowing for almost 40 years with all my strength, again and again, but I have not managed to make him crumble. So, the mouse decided to visit the Tower. -Oh my tall and invincible Tower, will you marry my daughter? She is so pretty, I don’t want to give her to anyone else but you, the most powerful in the whole wide world. But the Tower said to him… -Mouse oh Mouse, I may seem invincible, however…Can you hear that noise coming from the inside of my walls? What do you think this is? It is nothing more than wild beasts, mice,that devour me and are about to make me crumble. Do not listen to what others say: You should know that in the whole wide world there is no one who is more valiant and stronger than a mouse. Then the Mouse, who only wanted the best for his daughter, returned to the Mouse Kingdom where he married his daughter to a brave and beautiful mouse. And there was music and drums and much rejoicing. After the wedding, they ate, drank, sang and danced for 3 days in a row. Αnd they lived happily ever after. Neither was I there, nor should you believe me… . The Sun and his Daughter is a Greek folk tale. Variations of that tale are being told in many Balkan countries and in the East, as far away as India. In many Greek schools, the pupils adapt this folk tale into a theatrical act or a puppet show. That tale is derived from the Greek Folk Tale Collection of the folklore researcher G. Mega (Estia Publications). Illustrations: The Sun, the Northern Wind, the Tower (engravings) and the flowers were created by the students of the 46th Public Primary School of Athens under the guidance of their arts teacher, Ms. Theodora Chandrinou, in 2011. The Cloud and the Marriage are works of the pupils of the 31st Kindergarden of Athens. Мишока и неговата дъщеря Имало едно време един мишок, който имал много хубава дъщеря. Когато станало време да я жени, той не искал да я даде на жених, който бил обикновен мишок и вярвал, че красавица като дъщеря му заслужава много повече. Чудел се той какво да прави, когато забелязал сияещото слънце. „Аха!” казал си. „Слънцето ще е идеалният мъж за дъщеря ми.” Взел той дъщеря си и отишъл в двореца на Слънцето. „Слънце, би ли искал да се ожениш за моята дъщеря? Тя е толкова красива, а аз искам да ти я дам за жена, защото си толкова силен и велик!” „Ах,” отвърнало слънцето. „Не съм толкова силен, колкото си мислиш. Виж този облак там, ако ме скрие няма да мога да светя. Той е по-силен от мен, така че иди при него.” Мишока тръгнал и отишъл при облака, но облакът му казал: „О, аз не съм най-силният. Виждаш ли там как духа северният вятър? Когато задуха той, аз отивам където той иска и не мога да направя нищо. Иди при него, той е най-силен.” Мишокът тръгнал с дъщеря си да намери северния вятър и като стигнал при него му казал какво искал. „О, бих искал,” казал му вятърът. „Но не съм толкова силен, колкото си мислиш. Виждаш ли онзи замък там? Четиридесет години духам и се опитвам да го разруша, но е по-силен от мен. Отиди там.” Отишъл мишока при замъка и предложил дъщеря си за жена. Замъкът обаче му казал: „Мишок, мишок! Чуваш ли това скърцане измежду стените – какво си мислиш, че е това е? Това са силните мишки, които копаят из основите ми и ме разрушават малко по малко. Нищо на този свят не е толкова силно, колкото мишките.” Когато чул думите на замъка, мишока се почувствал горд. Той дал ръката на дъщеря си на силен и храбър млад мишок и всички те живели дълго и щастливо. HUNGARY A három kismalac Egyszer volt, hol nem volt, hetedhét országon is túl volt, volt három malacka. Azok egy kicsi szénaboglyában éltek. Egy éjszaka rájuk talált a farkas, majd bekapta a legkisebb malacot, de mind a hárman elszaladtak. Mentek, mentek, egyszer csak találkoztak egy emberrel. Vitt egy kocsi fát. Azt mondja a középső malacka: - Bácsi, adna nekünk egy kis fát, hogy csináljunk egy kis házacskát? - Én adok. Hristiyan Deyanov Iliev – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Csináltak egy kis házat, és egyszer jön a farkas. - Eresszetek be, malackáim, mert nagyon fázom. - Nem engedünk be. - Eresszetek be, mert ha nem, felmegyek a ház tetejére, s berontom. Georgi Vasilev Stoyanov – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Akkor sem engedték be. Felment a farkas a ház tetejére, és addig fészkelődött, amíg be nem rontott. Mikor berontott, a három malac mind elszaladt. Mentek, mentek, addig mentek, amíg megint nem találkoztak egy emberrel. Vitt egy kocsi téglát. Azt mondja a legnagyobb malacka: - Bácsi, nem adna nekem egy kicsi téglát, hogy csináljak egy kis házat? Azt mondja az ember: - Én adok. Adott is; és a legnagyobb malacka csinált egy kis házikót. Egyszer csak jön a farkas. Azt mondja: - Eresszetek be, kis malackák! Azt mondja a legnagyobb malac: - Nem eresztelek. - Eressz be, kis malacka, mert felmegyek a ház tetejére, s berontom. Fel is ment, de nem tudott berontani. Azt mondja: - Ha nem engedsz be, akkor gyere el holnap reggel hét órakor, mert én tudok egy olyan kertet, amiben gyümölcs annyi van, dió, szilva, körte, szedünk belőle. Azt mondja a legnagyobb malacka: - Jó, elmegyek. A malacka felkelt reggel hat órakor, hamarabb elment, mint a farkas, és jól megpakolta magát. Õ maga is evett és hazasietett. Egyszer csak jön a farkas. - Malacka, felkeltél-e, jössz-e? Azt mondja: - Hahaha, én már előbb ott voltam, mint te! Hoztam is haza. A farkas megint valamit kieszelt, hogy holnap reggel hat órakor megint jöjjön el abba a kertbe, van ott gyümölcs, szőlő, minden. Azt mondja a malacka: - Jó. - De a malacka megint előbb felkelt, öt órakor elment, jól megpakolta magát, és hozott is haza a többieknek. Egyszer csak megint jön a farkas. Azt mondja: - Malacka, nem jössz? - Ó, én már ott voltam. Haza is hoztam, meg én is jóllaktam. Hát a farkas nagyon mérges lett. Akkor azt mondja: - Gyere el, tudok bort, egy hordó bort. Kelj fel öt órakor, s menjünk el. Azt mondja a malacka: - Jó! A malacka felkelt reggel négy órakor, elbújtatta a két kicsit, és elment. A bort megitta, és belebújt a hordóba. Egyszer csak jön a farkas. Nyitva volt az ajtó, gondolta, elmentek a malackák. Nagyon megörült, hogy most kinn a határban éri a malackákat, és megeszi mind a hármat. Futott. Észrevette a legnagyobb malacka, hogy jön a farkas, és mindig gurult elébe. Mindig jobban és jobban kergette a farkast, addig kergette, amíg a farkas el nem szaladt. Õ meg kibújt a hordóból, és hazament. Bezárta az ajtót. Egyszer csak jön a farkas. - Jössz-e, malacka? Azt mondja: - Hát én már ott voltam, még téged is megkergettelek. Azt mondja a farkas: - Ha te voltál az, engedj be. Azt mondja: - Nem engedlek. - Legalább csak egyik lábamat engedd be. Azt beengedte. Akkor azt mondja a farkas: - A másik lábamat is engedd be. - A másikat nem engedem be. Várj egy cseppet, majd egészen beengedlek. Akkor azt mondja a farkas: - Engedj be, mert különben rátok rontom a házat. Akkor a malacka azt mondja: - Nem félünk mi attól! Plamena Petrova Tzvetanova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ A legnagyobb malacka feltett egy nagy üstöt vízzel, s rakott jó nagy tüzet, hogy forrjon a víz. Felment a farkas a ház tetejére, kaparta a kéményt. A malacka a kémény alá tette az üstöt a vízzel, hogy mikor a farkas beesik, akkor essék bele a vízbe. Kapart, kapart, addig kapart, hogy bele is esett. Akkor a malacka ráborított egy nagy pokrócot, lekötötte és megforrázta jól. Akkor aztán megsütötték, és olyan lakomát csaptak, hogy a fülük is kétfele állt. Ha a három malacka a farkast meg nem ette volna, az én mesém is tovább tartott volna. The Three Piglets Once upon a time there lived three piglets. They lived in a small haystack. One night, the wolf found them, and almost swallowed the smallest pig, but they managed to escape. They were walking and walking, when they met a man, who was carrying some wood on his carriage. The middle piglet said to him:: - Uncle, would you give us some wood, to make a little house of it? - Sure. Hristiyan Deyanov Iliev – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ So they built the house, but the wolf came again, and said: - Little piglets please let me in, I’m so cold. - No, we won’t let you in. - Let me in, because if you won’t, I’ll climb up the roof, and i’ll break in. Georgi Vasilev Stoyanov – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The piglets didn’t let the wolf in, so he went up the roof, and squirmed until he broke in through the roof. When he managed to break in, the three piglets all ran away. They were walking and walking until they met a man, who was carrying some bricks on his carriage. The biggest of the piglets said to him: - Uncle, would you give us some bricks, to make a little house of it? The man said: - Sure. He gave them some bricks and the biggest piglet built a small house. Then the wolf came and said: - Let me in, little piglets! The biggest of the piglets said: - I won’t let you in. - Let me in, little piglet, because if you won’t, I’ll climb up the roof, and I’ll break in. He went up the roof, but he couldn’t break in. He said: - So you won’t let me in. Come tomorrow with me, at 7 o’clock. I know a garden with a lot of fruits, we will pick plenty of walnuts, plums and pears. The biggest piglet said: - Alright, I’ll come. The piglet got up early in the morning, and went to the garden earlier that the wolf. He packed plenty of fruits, and ate as well, and hurried back home. Then the wolf came. - Piglet, are you up, are you coming? He said - Hahaha, I was there earlier than you! I brought some fruits home too. The wolf called him again, to come to this garden earlier, at 6 o’clock, to eat some fruits and grapes. The piglet said: - OK. – But the piglet woke up again earlier, and went to the garden at 5 o’clock, ate plenty of fruits, and brought some home for the others. The wolf came and said: - Piglet, are you coming? - Oh, I was there already. I ate plenty, and brought some home too. The wolf got very angry. He said then: - Come with me, I know a barrel of wine. Wake up at 5 o’clock, we’ll go then. The piglet said: - OK! The piglet woke up early, and left at 4 o’clock, after hiding the two other piglets. He drank all the wine, and hid in the barrel. The wolf came. The door was opened, so he thought the piglets all left. He was pleased, because he thought that he would find the piglets in the meadows, where he could eat them all. He was running.The biggest piglet noticed the wolf, and always rolled in front of him with the barrel. He would chase and chase the wolf all round, until the wolf fled. Then he got out of the barrel, and went home. He locked the door. The wolf came. - Are you coming, piglet? He said: - I was already there, I was the one chasing you with the barrel. The wolf said: - So it was you, let me in. He said: - No I won’t. - Just let in one of my paws. He just let in one paw. Then the wolf said: - Let in another paw. - No, I won’t. Wait a minute, until I let you in completely. Then the wolf said: - Let me in, because I will break in otherwise. The piglet said: - We are not afraid of that! Plamena Petrova Tzvetanova – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The biggest piglet lit a big fire, and put on a really big pot of water to boil. The wolf went up the roof, and was scratching the chimney. So the piglet put the pot of boiling water under the chimney, so that the wolf would fall into it. The wolf scratched and scratched, finally he fell into the pot. The piglet covered him with a cloth, tied it down, and boiled him well. Then they roasted the wolf and had a great feast. If the three piglets hadn’t eaten the wolf, my tale could have lasted a little longer. Трите прасенца Имало едно време три прасенца, които живеели в малка купа сено. Една нощ вълкът ги намерил и за малко не изял най-малкото прасенце, но все пак те успели да избягат. Вървели, вървели, докато не срещнали един човек, който превозвал дръвца в каручката си. Средното прасенце му казало: - Добри човече, ще ни дадеш ли малко дръвца, за да си построим къщичка? - Разбира се. Християн Деянов Илиев – 7 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Така те построили дървена къщурка, но вълкът скоро дошъл отново и им казал: - Малки прасенца, моля ви, пуснете ме вътре, толкова ми е студено. - Не, няма да ти позволим да влезеш - отвърнали прасенцата. - Отворете ми, защото иначе ще се кача на покрива и ще вляза насила. Георги Василев Стоянов – 8 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Прасенцата не пуснали вълка, така че той отишъл на покрива и след много усилия успял да направи дупка в него. Когато тръгнал да влиза, трите прасенца отново избягали. Вървели, вървели, докато не срещнали човек, който носел тухли в каручката си. Най-голямото от прасенцата го попитало: - Добри човече, ще ни дадеш ли малко тухли, за да си построим къщичка? - Разбира се. Той им дал няколко тухли и най-голямото прасенце построило тухлена къщурка. Тогава вълкът пак дошъл и казал: - Пуснете ме вътре, малки прасенца! - Няма да те пусна, рекло най-голямото прасенце. - Отвори ми, защото иначе ще се кача на покрива и ще вляза насила. Вълкът отишъл на покрива, но този път не можал да го пробие и рекъл: - Е, значи не ми позволи да вляза. Ела утре с мен в 7 часа, знам една градинка с много плодове, ще идем да си наберем орехи, сливи, круши... - Добре, ще дойда - рекло най-голямото прасенце. Прасенцето станало рано рано сутринта и отишло в градинката преди вълка. То събрало много плодове, хапнало и побързало да се върне у дома. Тогава вълкът дошъл: - Прасчо, готов ли си, идваш ли? - Ха-ха-ха, аз бях там по-рано от теб - отвърнало прасенцето. - Дори донесох плодове у дома. Вълкът отново го повикал, за да отидат на следващия ден в градинката по-рано, в 6 часа, и да похапнат плодове и грозде. Прасчо се съгласил, но пак станал по-рано, отишъл в градинката в 5 часа, ял плодове до насита и занесъл у дома и за другите. Вълкът дошъл и казал: - Прасчо, готов ли си, идваш ли? - О, аз бях там вече. Хапнах сам и донесох плодове и вкъщи. Вълкът много се ядосал и рекъл: - Утре ела с мен, аз знам една бъчва с вино. Стани в 5 часа и ще отидем тогава. Прасчо се съгласил, но на следващия ден се събудил рано и тръгнал в 4 часа, като преди това скрил другите две прасенца. Той изпил цялата бъчва с вино и се пъхнал в нея. Вълкът дошъл в къщичката. Вратата била отворена и той решил, че прасенцата са избягали. Той бил доволен, защото си помислил, че ще намери прасенцата на полянката, където можел да ги изяде всичките. Вълкът тръгнал натам, но най-голямото прасенце го забелязало и тръгнало да се търкаля зад него с бъчвата. Така прасенцето гонило вълка, докато той избягал. Тогава то излязло от бъчвата, прибрало се в къщурката и заключило вратата. Вълкът дошъл. - Идваш ли, Прасчо? - Вече бях там, аз бях този, който те гонеше с бъчвата. - А, значи си бил ти. Ще ме пуснеш ли вътре? - Не, няма. - Поне пусни едната ми лапа. Прасенцето му позволило да вкара едната си лапа в къщурката. Тогава вълкът казал: - Хайде и още една лапа. - Не, няма да стане. Още малко и ще те пусна напълно. - Пусни ме, защото иначе ще вляза насила. Прасчо отвърнал: - Нас не ни е страх от това! Пламена Петрова Цветанова – 9 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ След това най-голямото прасенце запалило силен огън и сложило върху него един голям казан с вода да заври. Вълкът се качил на покрива и започнал да стърже по комина. Прасенцето сложило казана с врящата вода под комина, така че вълкът да падне в него. Вълкът човъркал, човъркал и най-накрая тупнал в казана. Прасчо го покрил с кърпа, завързал я и го сварил добре. След това трите прасенца опекли вълка и си хапнали сладко сладко. Ако прасенцата не бяха изяли вълка, разказът можеше да трае малко по-дълго. IRELAND Finn McCool The Irish, and all those who love a good tale, know about Finn McCool, Ireland's larger-than-life hero, and his many adventures. Finn McCool was a one-of-a-kind hero in Ireland, and just a mere 13 miles across the sea to Scotland, Finn had a challenge in another giant, named Benandonner. Finn McCool and Benandonner shouted at each other across the sea, challenging each other to a test of strength. The noise from this yelling back and forth across the sea was deafening! Both these giants took a great deal of pride in their strength and neither of them could resist a contest. The two giants both liked to brag and both wanted to show off their strength to everyone for miles around. Finn McCool challenged Benandonner to come to Finn's home turf in Ireland. He said he would build a causeway of basalt rock between Scotland and Ireland. This causeway, a path, really, would stretch from County Antrim on the north coast of Ireland to where Benandonner was, in Fingal's cave on Staffa Island, off the western coast of Scotland. This causeway would enable Benandonner to make the trip across the sea to meet his match in Finn McCool. Now, this was very generous of Finn McCool, because building such a causeway out of heavy basalt rock columns would take a great deal of back-breaking hard work, work that only Finn McCool could do. Building the rocky path of hexagonal rocks took so much out of the giant, Finn McCool, that he had to rest. Finn wanted to go home to rest, but he barely made it to shore before falling into the deepest sleep imaginable - the sleep that comes from sheer exhaustion. Meanwhile, Finn's wife, Oonagh, also a giant, was on her way out to meet Finn to bring him an immense basket of food. She believed he was still out building his causeway to Scotland. Stunned, she dropped the basket of food when she saw that her husband was stretched out on the shore fast asleep! Oonagh was about to reprimand Finn, when a thunderous sound filled the air. Boom! Boom! Boom! Giant's footsteps!... Not Finn's, he was still sound asleep. Oonagh put her hands over her ears, saying "Och, those footsteps are heavier than my man, Finn's!" Oonagh looked in the direction of the thundering footsteps and saw the massive Benandonner coming toward them. He was so huge that he made the giant Finn McCool look small by comparison. Oonagh thought fast about what to do. Quickly, she covered her sleeping husband with a blanket and a bonnet which made Finn look like a very, very large baby (which in those parts was called a bairn). The rumble of the approaching giant from Scotland got louder. "Where's Finn McCool?", roared the massive Benandonner. Oonagh stood silent and frozen with fear. "Woman, where is Finn hiding? My vision is not good, but I know he is here somewhere!" Benandonner squinted at Finn, covered in a blanket and wearing the bonnet, sleeping peacefully through this commotion. "Shhhhh! Be quiet, Giant," Oonagh cautioned Benandonner, "You'll wake up the bairn!" Benandonner was startled and astonished! If their baby was this big, how much bigger could Finn be? Bennandonner did not stick around to find out. He ran out of there as loudly as he arrived… Boom! Boom! Boom! went Benandonner's footsteps as he ran back across the rocky causeway. He ran so fast and with such force that the causeway broke apart, destroying the causeway behind him. All that remained of that giant structure connecting Ireland and Scotland was the arrangement of basalt rock columns on Bennandonner's Scotland side and across the sea on Finn McCool’s side on Ireland's Antrim coast. To this day, you can visit The Giant's Causeway in Ireland, where the Irish and lovers of a good story believe is the path of basalt rock columns where Finn McCool won the challenge of Benandonneron from Scotland, across the sea. SOURCE: http://www.helium.com/items/1650983-finn-mccool-irish-folk-tale Background: http://en.wikipedia.org/wiki/Fionn_mac_Cumhaill Фин МакКуул Ирландците и всички онези, които обичат хубавите приказки, са чували за великана Фин МакКуул, ирландския герой, и неговите приключения. Фин МакКуул живеел в Ирландия, но само на 13 мили разстояние от Шотландия, където на отсрещния бряг на морето живеел неговият съперник - друг гигант на име Бенандонер. Един ден Фин МакКуул и Бенандонер си говорели един с друг през морето и решили да си направят съревнование, за да разберат кой от двамата е по-силен. Двамата великани вдигали оглушителен шум, крещейки един към друг от двата бряга на морето. И двамата били много горди със своята сила и нито един от тях не мислел, че може да загуби от другия. Фин МакКуул поканил Бенандонер да мине през морето и да дойде при него в Ирландия. Фин обещал да изгради мост от камъни и скали между Шотландия и Ирландия. Този мост щял да служи като път и щял да се простира от окръг Антрим на северния бряг на Ирландия до дома на Бенандонер, пещерата Фингал на остров Стафа, край западния бряг на Шотландия. Този мост щял да помогне на Бенандонер да премине през морето, за да се състезава с Фин МакКуул. Да построи моста било много щедро от страна на Фин МакКуул, защото изграждането на такъв мост от тежки скали и камъни било много уморителна задача, която единствено Фин МакКуул можел да изпълни. Изграждането на скалния път обаче уморило толкова много великана, че той трябвало да легне да си почине. Фин искал да се прибере вкъщи за почивка, но едва-едва стигнал до брега и заспал дълбоко от умора и изтощение. През това време съпругата на Фин, Она, която също била великанка, излязла да се срещне с него и да му занесе огромна кошница с храна. Тя мислела, че той все още строи моста си до Шотландия и била много изненадана, когато видяла, че нейният съпруг се е излегнал на брега, дълбоко заспал! Она тъкмо щяла да се скара на мъжа си, когато някакъв гръмотевичен звук разцепил въздуха. „Бум! Бум! Бум!” - стъпки на великан! Она запушила ушите си и си помислила: "Oлеле, тези стъпки са много по-тежки от тези на Фин!" Тя погледнала натам, откъдето идвал грохотът, и видяла масивния Бенандонер, който идвал към тях. Той бил толкова голям, че великанът Фин МакКуул изглеждал мъничък в сравнение с него. Она бързо мислела какво да направи. Тя взела едно одеяло и покрила с него Фин, после му сложила шапчица на главата и така спящият великан заприличал на много, много голямо бебе. Тътенът от приближаването на великана от Шотландия ставал все по-силен. "Къде е Фин МакКуул?", изревал огромният Бенандонер. Она мълчала, замръзнала от страх. "Жено, къде се крие Фин? Аз не виждам добре, но съм сигурен, че той е някъде тук!" Бенандонер присвил очи към Фин, покрит с одеяло и шапчица, който спял спокойно при целия този шум. "Шшшт! Тихо, великане", Она предупредила Бенандонер, "ще събудиш детето!" Бенандонер се стреснал и учудил - ако бебето им е толкова голямо, колко голям може да бъде самият Фин МакКуул? Великанът така се уплашил, че избягал от там толкова шумно, колкото бил пристигнал... „Бум! Бум! Бум!” – Бенандонер се завтекъл обратно през скалния мост. Той тичал толкова бързо и с такава сила, че пътят започнал да се разпада и почти нищо не останало зад великана. Всичко, което се е запазило от гигантския мост, свързващ Ирландия и Шотландия, са няколко скали от страната на Бенандонер в Шотландия и на отсрещния бряг, от страната на Фин МакКуул, на Антримското крайбрежие на Ирландия. И до днес може да се посети пътят на великана в Ирландия, където ирландците и любителите на хубавите приказки вярват, че това е мостът, с който Фин МакКуул спечелил предизвикателството на Бенандонер от Шотландия. ITALY Le avventure di Pinocchio Carlo Collodi, Le avventure di Pinocchio. Storia di un burattino, Firenze 1881 “Crì-crì-crì!” “Chi è che mi chiama?” disse Pinocchio tutto impaurito. “Sono io!”. Pinocchio si voltò e vide un grosso Grillo che saliva lentamente su su per il muro. “Dimmi, Grillo: e tu chi sei?”. “Io sono il Grillo-parlante, ed abito in questa stanza da più di cent’anni”. “Oggi però questa stanza è mia”, disse il burattino, “e se vuoi farmi un vero piacere, vattene subito, senza nemmeno voltarti indietro”. “Io non me ne anderò di qui”, rispose il Grillo, “se prima non ti avrò detto una gran verità”. “Dimmela e spìcciati”. “Guai a quei ragazzi che si ribellano ai loro genitori e che abbandonano capricciosamente la casa paterna! Non avranno mai bene in questo mondo; e prima o poi dovranno pentirsene amaramente”. “Canta pure, Grillo mio, come ti pare e piace: ma io so che domani, all’alba, voglio andarmene di qui, perché se rimango qui, avverrà a me quel che avviene a tutti gli altri ragazzi, vale a dire mi manderanno a scuola e per amore o per forza mi toccherà studiare; e io, a dirtela in confidenza, di studiare non ne ho punto voglia e mi diverto più a correre dietro alle farfalle e a salire su per gli alberi a prendere gli uccellini di nido”. “Povero grullerello! Ma non sai che, facendo così, diventerai da grande un bellissimo somaro e che tutti si piglieranno gioco di te?”. “Chétati. Grillaccio del mal’augurio!” gridò Pinocchio. Ma il Grillo, che era paziente e filosofo, invece di aversi a male di questa impertinenza, continuò con lo stesso tono di voce: “E se non ti garba di andare a scuola, perché non impari almeno un mestiere, tanto da guadagnarti onestamente un pezzo di pane?”. “Vuoi che te lo dica?”, replicò Pinocchio, che cominciava a perdere la pazienza. “Fra tutti i mestieri del mondo non ce n’è che uno solo, che veramente mi vada a genio”. “ E questo mestiere sarebbe?…” “Quello di mangiare, bere, dormire, divertirmi e fare dalla mattina alla sera la vita del vagabondo”. “Per tua regola”, disse il Grillo parlante con la sua solita calma, “tutti quelli che fanno codesto mestiere finiscono sempre allo spedale o in prigione”. “Bada, Grillaccio del mal’augurio!… se mi monta la bizza, guai a te!”. “Povero Pinocchio! Mi fai proprio compassione!…”. “Perché ti faccio compassione?” “Perché sei un burattino e, quel che è peggio, perché hai la testa di legno”.A queste ultime parole, Pinocchio saltò su tutt’infuriato e preso sul banco un martello di legno lo scagliò contro il Grillo parlante. Forse non credeva nemmeno di colpirlo: ma disgraziatamente lo colse per l’appunto nel capo, tanto che il povero Grillo ebbe appena il fiato di fare crì-crì-crì, e poi rimase lì stecchito e appiccicato alla parete. […] Rizzatosi da terra, in mezzo a uno scoppio di applausi, d’urli e di battimani, che andavano alle stelle, gli venne naturalmente di alzare la testa e di guardare in su… e guardando, vide in un palco una bella signora, che aveva al collo una grossa collana d’oro, dalla quale pendeva un medaglione. Nel medaglione c’era dipinto il ritratto d’un burattino. “ Quel ritratto è il mio!… quella signora è la Fata!”disse dentro di sé Pinocchio, riconoscendola subito: e lasciandosi vincere dalla gran contentezza, si provò a gridare: “Oh Fatina mia! oh Fatina mia!”Ma invece di queste parole, gli uscì dalla gola un raglio così sonoro e prolungato, che fece ridere tutti gli spettatori, e segnatamente tutti i ragazzi che erano in teatro. Allora il direttore, per insegnargli e per fargli intendere che non è buona creanza mettersi a ragliare in faccia al pubblico, gli dié col manico della frusta una bacchettata sul naso. Il povero ciuchino, tirato fuori un palmo di lingua, durò a leccarsi il naso almeno cinque minuti, credendo forse così di rasciugarsi il dolore che aveva sentito. Ma quale fu la sua disperazione quando, voltandosi in su una seconda volta, vide che il palco era vuoto e che la Fata era sparita! […] Quella sera Pinocchio, invece di vegliare fino alle dieci, vegliò fino alla mezzanotte suonata; e invece di far otto canestre di giunco ne fece sedici. Poi andò a letto e si addormentò. E nel dormire, gli parve di vedere in sogno la Fata, tutta bella e sorridente, la quale, dopo avergli dato un bacio, gli disse così. “Bravo Pinocchio! In grazia del tuo buon cuore, io ti perdono tutte le monellerie che hai fatto fino a oggi. I ragazzi che assistono amorosamente i propri genitori nelle loro miserie e nelle loro infermità, meritano sempre gran lode e grande affetto, anche se non possono esser citati come modelli d’ubbidienza e di buona condotta. Metti giudizio per l’avvenire, e sarai felice”. A questo punto il sogno finì, e Pinocchio si svegliò con tanto d’occhi spalancati. Ora immaginatevi voi quale fu la sua meraviglia quando, svegliandosi, si accorse che non era più un burattino di legno: ma che era diventato, invece, un ragazzo come tutti gli altri. Dette un’occhiata all’intorno e invece delle solite pareti di paglia della capanna, vide una bella camerina ammobiliata e agghindata con una semplicità quasi elegante. Saltando giù dal letto, trovò preparato un bel vestiario nuovo, un berretto nuovo e un paio di stivaletti di pelle, che gli tornavano una vera pittura. Appena si fu vestito gli venne fatto naturalmente di mettere la mani nelle tasche e tirò fuori un piccolo portamonete d’avorio, sul quale erano scritte queste parole: « La Fata dai capelli turchini restituisce al suo caro Pinocchio i quaranta soldi e lo ringrazia tanto del suo buon cuore ». Aperto il portamonete, invece dei quaranta soldi di rame, vi luccicavano quaranta zecchini d’oro, tutti nuovi di zecca. Dopo andò a guardarsi allo specchio, e gli parve d’essere un altro. Non vide più riflessa la solita immagine della marionetta di legno, ma vide l’immagine vispa e intelligente di un bel fanciullo coi capelli castagni, cogli occhi celesti e con un’aria allegra e festosa come una pasqua di rose. In mezzo a tutte queste meraviglie, che si succedevano le une alle altre, Pinocchio non sapeva più nemmeno lui se era desto davvero o se sognava sempre a occhi aperti. “E il mio babbo dov’è?” gridò tutt’a un tratto: ed entrato nella stanza accanto trovò il vecchio Geppetto sano, arzillo e di buonumore, come una volta, il quale, avendo ripreso subito la sua professione d’intagliatore in legno, stava appunto disegnando una bellissima cornice ricca di fogliami, di fiori e di testine di diversi animali. “Levatemi una curiosità, babbino: ma come si spiega tutto questo cambiamento improvviso” gli domandò Pinocchio saltandogli al collo e coprendolo di baci. “Questo improvviso cambiamento in casa nostra è tutto merito tuo”, disse Geppetto. “Perché merito mio?…” Perché quando i ragazzi, di cattivi diventano buoni, hanno la virtù di far prendere un aspetto nuovo e sorridente anche all’interno delle loro famiglie”. “E il vecchio Pinocchio di legno dove si sarà nascosto?”. “Eccolo là”, rispose Geppetto; e gli accennò un grosso burattino appoggiato a una seggiola, col capo girato sur una parte, con le braccia ciondoloni e con le gambe incrocicchiate e ripiegate a mezzo, da parere un miracolo se stava ritto. Pinocchio si voltò a guardarlo; e dopo che l’ebbe guardato un poco, disse dentro di sé con grandissima compiacenza: “Com’ero buffo, quand’ero un burattino!… e come ora son contento di essere diventato un ragazzino perbene!”. Pinocchio è lo stereotipo del bambino vivace e senza regole. Egli intraprende un percorso che, attraverso varie avventure, lo porta a raggiungere la maturità, che coincide con il momento in cui viene trasformato in un bambino vero. Nonostante la naturale propensione a disobbedire alle regole "dei grandi" alla fine Pinocchio viene sempre riportato sulla retta via grazie all'intervento di persone adulte che diventano per lui dei veri e propri punti di riferimento. Attraverso quella che ad una prima lettura può apparire come una semplice fiaba, fatta di fate, burattini viventi, animali che parlano e bambini che vengono trasformati in ciuchi per la loro disobbedienza alle regole, Collodi è riuscito a raccontare la storia di ogni bambino che sbagliando impara quali sono i giusti valori e il giusto comportamento,aiutato dagli adulti che hanno a cuore la sua crescita. I temi principali della storia sono quindi il rispetto e l'amore per la propria famiglia, il rispetto per le regole della società,la scuola e l'importanza dello studio. Le avventure di Pinocchio Carlo Collodi, Le avventure di Pinocchio. Storia di un burattino, Firenze 1881 "Cri-cri-cri!". ”Who is calling me?" asked Pinocchio, greatly frightened. "I am!". Pinocchio turned and saw a large cricket crawling slowly up the wall. "Tell me, Cricket, who are you?". "I am the Talking Cricket and I have been living in this room for more than one hundred years." "Today, however, this room is mine," said the Marionette, "and if you wish to do me a favor, get out now, and don't turn around even once." "I refuse to leave this spot," answered the Cricket, "until I have told you a great truth." "Tell it, then, and hurry." "Woe to boys who refuse to obey their parents and run away from home! They will never be happy in this world, and when they are older they will be very sorry for it." "Sing on, Cricket mine, as you please. What I know is, that tomorrow, at dawn, I leave this place forever. If I stay here the same thing will happen to me which happens to all other boys and girls. They are sent to school, and whether they want to or not, they must study. As for me, let me tell you, I hate to study! It's much more fun, I think, to chase after butterflies, climb trees, and steal birds' nests." "Poor little silly! Don't you know that if you go on like that, you will grow into a perfect donkey and that you'll be the laughingstock of everyone?" "Keep still, you ugly Cricket!" cried Pinocchio. But the Cricket, who was a wise old philosopher, instead of being offended at Pinocchio's impudence, continued in the same tone: "If you do not like going to school, why don't you at least learn a trade, so that you can earn an honest living?" "Shall I tell you something?" asked Pinocchio, who was beginning to lose patience. "Of all the trades in the world, there is only one that really suits me." "And what can that be?" "That of eating, drinking, sleeping, playing, and wandering around from morning till night." "Let me tell you, for your own good, Pinocchio," said the Talking Cricket in his calm voice, "that those who follow that trade always end up in the hospital or in prison." "Careful, ugly Cricket! If you make me angry, you'll be sorry!" "Poor Pinocchio, I am sorry for you." "Why?" "Because you are a Marionette and, what is much worse, you have a wooden head." At these last words, Pinocchio jumped up in a fury, took a hammer from the bench, and threw it with all his strength at the Talking Cricket. Perhaps he did not think he would strike it. But, sad to relate, my dear children, he did hit the Cricket, straight on its head. With a last weak "cri-cri-cri" the poor Cricket fell from the wall, dead! […] A shower of applause greeted the Donkey as he arose to his feet. Cries and shouts and handclappings were heard on all sides. At all that noise, Pinocchio lifted his head and raised his eyes. There, in front of him, in a box sat a beautiful woman. Around her neck she wore a long gold chain, from which hung a large medallion. On the medallion was painted the picture of a Marionette. "That picture is of me! That beautiful lady is my Fairy!" said Pinocchio to himself, recognizing her. He felt so happy that he tried his best to cry out: "Oh, my Fairy! My own Fairy!" But instead of words, a loud braying was heard in the theater, so loud and so long that all the spectators--men, women, and children, but especially the children--burst out laughing. Then, in order to teach the Donkey that it was not good manners to bray before the public, the Manager hit him on the nose with the handle of the whip. The poor little Donkey stuck out a long tongue and licked his nose for a long time in an effort to take away the pain. And what was his grief when on looking up toward the boxes, he saw that the Fairy had disappeared! That night, Pinocchio, instead of going to bed at ten o'clock waited until midnight, and instead of making eight baskets, he made sixteen. After that he went to bed and fell asleep. As he slept, he dreamed of his Fairy, beautiful, smiling, and happy, who kissed him and said to him, "Bravo, Pinocchio! In reward for your kind heart, I forgive you for all your old mischief. Boys who love and take good care of their parents when they are old and sick, deserve praise even though they may not be held up as models of obedience and good behavior. Keep on doing so well, and you will be happy." At that very moment, Pinocchio awoke and opened wide his eyes. What was his surprise and his joy when, on looking himself over, he saw that he was no longer a Marionette, but that he had become a real live boy! He looked all about him and instead of the usual walls of straw, he found himself in a beautifully furnished little room, the prettiest he had ever seen. In a twinkling, he jumped down from his bed to look on the chair standing near. There, he found a new suit, a new hat, and a pair of shoes. As soon as he was dressed, he put his hands in his pockets and pulled out a little leather purse on which were written the following words: The Fairy with Azure Hair returns fifty pennies to her dear Pinocchio with many thanks for his kind heart. The Marionette opened the purse to find the money, and behold--there were fifty gold coins! Pinocchio ran to the mirror. He hardly recognized himself. The bright face of a tall boy looked at him with wide-awake blue eyes, dark brown hair and happy, smiling lips. Surrounded by so much splendor, the Marionette hardly knew what he was doing. He rubbed his eyes two or three times, wondering if he were still asleep or awake and decided he must be awake. "And where is Father?" he cried suddenly. He ran into the next room, and there stood Geppetto, grown years younger overnight, spick and span in his new clothes and gay as a lark in the morning. He was once more Mastro Geppetto, the wood carver, hard at work on a lovely picture frame, decorating it with flowers and leaves, and heads of animals. "Father, Father, what has happened? Tell me if you can," cried Pinocchio, as he ran and jumped on his Father's neck. "This sudden change in our house is all your doing, my dear Pinocchio," answered Geppetto. "What have I to do with it?" "Just this. When bad boys become good and kind, they have the power of making their homes gay and new with happiness." "I wonder where the old Pinocchio of wood has hidden himself?" "There he is," answered Geppetto. And he pointed to a large Marionette leaning against a chair, head turned to one side, arms hanging limp, and legs twisted under him. After a long, long look, Pinocchio said to himself with great content: "How ridiculous I was as a Marionette! And how happy I am, now that I have become a real boy!" Pinocchio is the stereotype of lively and naughty children. Thanks to all the different experiences he undergoes in the story, he reaches maturity and he finally becomes a real child. Despite his natural rejection of “adult” rules, Pinocchio is always brought back on the right track by some characters of the story who are real landmarks to him. At a first reading, Pinocchio could seem a common fairy tale, but actually it is not so simple. Through the story of a puppet who struggles to become a real child, Collodi succeeds in telling the story of all children who learn from their own mistakes; in this process the guidance of people who care about them and their moral, psychological as well as physical growth is also fundamental.We can say that the main themes of this story are love and respect for one’s family, country and for the rules of society, which can be learnt also through schooling. Приключенията на Пинокио Карло Колоди, „Приключенията на Пинокио”. Историята на една марионетка, Флоренция 1881 - Църк, църк, църк! - Кой ме вика ? - попита Пинокио много уплашено. - Аз съм! Пинокио се обърна и видя един голям щурец, който пълзеше по стената. - Кажи ми, щурецо, кой си ти? - Аз съм говорещият щурец и живея в тази стая повече от сто години. - Днес обаче тази стая е моя, - каза марионетката , - и ако искаш да ми направиш услуга, напусни сега и не се обръщай назад нито веднъж. - Отказвам да мръдна оттук, - отвърна щурецът - докато не ти кажа самата истина. -Тогава ми я кажи и побързай. - Беда очаква момчетата, които не слушат своите родители и бягат от вкъщи! Те никога няма да са щастливи в този свят и когато пораснат, много ще съжаляват за това. - Продължавай, щурецо, ако обичаш.Това, което знам, е, че утре, на разсъмване, ще се махна оттук завинаги. Ако остана тук, същото ще стане и с мен: това, което става при всички други момичета и момчета. Те ходят на училище и няма значение дали искат, или не- те трябва да учат. А що се отнася до мен, аз мразя да уча. Мисля, че е много по-забавно да ловиш пеперуди, да се катериш по дървета и да крадеш гнездата на птиците. - Горкият малък глупчо! Не знаеш ли, че ако продължиш така, ще се превърнеш в същинско магаре и ще си за смях пред всички? - Замълчи, грозен щурецо! – извика Пинокио. Но щурецът, който беше умен стар философ, вместо да се обиди от наглостта на Пинокио, продължи в същия тон: - Ако не обичаш училището, защо поне не се научиш как да работиш, за да можеш да изкарваш пари честно? - Да ти кажа ли нещо? – попита Пинокио, който започваше да губи търпение. – От всички професии в света има само една, която е за мен. - И каква може да е тя? - Тази, в която ядеш, пиеш, спиш, играеш и се скиташ насам-натам по цял ден. - Нека да ти кажа нещо за твое добро, Пинокио, - каза най-спокойно щурецът – тези, които работят това, свършват в болницата или в затвора. - Внимавай, грозен щурецо!Ако ме ядосаш, ще съжаляваш! - Горкият Пинокио, аз те съжалявам . - Защо? -Защото си марионетка и, което е много по-лошо, имаш дървена глава. Като чу тези думи, Пинокио скочи ядосано, взе чука от пейката и го хвърли с всичка сила към говорещия щурец. Може би не е смятал, че ще го удари. Но за жалост, мои деца , той удари щуреца право върху главата. С последно слабо „църк-църк-църк“ щурецът падна мъртъв от стената.[…] Поток от аплодисменти заля магарето, докато се изправяше. Викания, крякания и пляскания се чуваха отвсякъде.При всичкия този шум Пинокио повдигна главата си и погледна нагоре.Точно пред него, в една кутия, седеше красива жена. Тя носеше златна дълга верига на врата си, от която висеше един голям медальон. На него беше нарисувана фигура на марионетка. -Аз съм на тази картинка! Тази красива дама е моята фея! – си каза Пинокио, докато я разпознаваше.Той толкова се развълнува, че се опита да извика: „ О, моя фея!Моя собствена фея!“ Но вместо думи, се чу силен рев в театъра, толкова шумен и дълъг, че всички зрители - мъже, жени и деца, и най-вече децата, избухнаха в смях. Тогава, за да научи магарето, че не е възпитано да се реве пред публиката, той го удари с дръжката на камшика. Горкото малко магаре изплези език и си ближеше носа доста дълго време, опитвайки се да премахне болката. И това, за което се ядоса, е, че когато погледна нагоре към кутиите, феята беше вече изчезнала! Същата вечер Пинокио, вместо да си легне в 10 часа, изчака до полунощ и вместо 8 кошници, той направи 16. След това си легна и заспа. Докато спеше , сънуваше своята фея - красива , усмихваща се и щастлива, която го целуна и му каза: -Браво, Пинокио! Като награда за твоето мило сърце, ти давам прошка за всички бели. Момчета, които се грижат много добре за родителите си, когато са стари и болни, заслужават награда, дори и да не станат пример за подражание и добро поведение.Продължавай да се справяш така добре и ще си щастлив. В този момент Пинокио се събуди и отвори широко очи. Изненадата и вълнението му бяха безкрайни, защото, оглеждайки се, видя, че вече не е марионетка, а се е превърнал в истинско, живо момче! Той се огледа наоколо и вместо сред обикновените стени от слама, се беше озовал в красиво обзаведена малка стая, най-красивата, която е виждал досега. В един миг Пинокио скочи от леглото, за да огледа стола, който стоеше наблизо. Там намери нов костюм, нова шапка и чифт обувки. Щом се облече, веднага сложи ръцете в джобовете и извади малка кожена чантичка, на която пишеше следните думи: „Феята с небесносинята коса връща 50 пенита на своя скъп Пинокио с много благодарности за неговото мило сърце”. Марионетката отвори чантата да намери парите и какво да види – там иамше 50 златни монети! Пинокио избяга към огледалото.Той едва се разпознваше. От светлото лице на високо момче го гледаха големи сини очи, тъмнокафява коса и щастливи, усмихващи се устни. Заобиколен от толкова много блясък, марионетката не заеше какво да прави. Потърка си очите два-три пъти и се чудеше дали още спи, или е буден и установи, че е буден. -А къде е татко? – извика изведнъж. Той избяга към другата стая и видя, че там седеше Джепето, изглеждащ по-млад след нощта, стегнат и спретнат в новите си дрехи и развълнуван като чучулига сутрин. Той отново беше майстор Джепето- дърворезбарят, усърдно работещ над прекрасна рамка за снимка, украсявайки я с цветя, листа и глави на животни. -Татко, татко, какво стана? Кажи ми, ако можеш! – извика Пинокио, докато тичаше да прегърне баща си. -Тази внезапна промяна е благодарение на теб, скъпи мой Пинокио, – отговори Джепето. -С какво съм заслужил това? -Когато лошите момчета станат добри и мили, придобиват способността да превърнат своите домове в радостни и живи пространства, пълни с щастие. -Чудя се къде се е скрил старият, дървен Пинокио? -Ето го – каза Джепето и посочи една голяма марионетка, облегната на стола: главата обърната на една страна, ръцете висят отпуснато и краката- извити под него.След дълго, дълго оглеждане Пинокио си каза: -Колко глупав съм бил като марионетка! А сега колко съм щастлив, когато съм истинско момче! Пинокио е стереотип на добрите и лошите деца. Благодарение на всичките преживявания, които той преминава в историята, достига до зрелостта и най-накрая става истинско момче. Въпреки неговата категорично отричане на „възрастните“ закони, Пинокио винаги енасочван към правилната пътека от някои герои от историята, които са му като пример за подражание. При първи прочит Пинокио изглежда като герой от поредната приказка, но всъщност не е толкова просто. Чрез поведението на кукла, която се бори, за да стане истинско момче, Колоди успява да разкаже историята на дете, което се учи от грешките си; в този процес на напътстване на хора, които се грижат за себе си и своите морални, психологически, както и физическото, така и фундаментално развитие. Може да се кажем, че основните теми на тази история са любов и уважение един към семейството, страната и за правилата на обществото , всичко, което може да се научил чрез образование. LATVIA Pēc A.Brigaderes „Sprīdītis” Sen senos laikos, kad ezeri lidoja pa gaisu un nolaidās tikai tajā vietā, kur tika atminēts (arī nejauši nosaukts) to vārds, un velni, raganas klīda pa pasauli, dzīvoja arī Sprīdītis. Lai gan zēns bija pavisam sīks augumā, tomēr dūša tam bija kā milzim. Kādā dienā, kad viņš sēdēja uz laukakmens, zēns pēkšņi sacīja: - „Re! Tur meža malā kaut kas spīd! Tā būs zelta nauda! Iešu mantu rakt! Došos pasaulē laimi meklēt!” - „Sprīdīt! Viens pats neej uz tādu lielu mežu!” Sprīdīša draudzene Lienīte pārsteigta brīdināja, „tur esot raganas, milži un briesmoņi, tu apmaldīsies un mājās vairs netiksi!” Te pēkšņi iejaucās vecmāte: „Kur tad tu, bērniņ, iesi?” „Iešu pasaulē laimi meklēt! Ko man te vairs darīt? Govis vien jāgana!” Sprīdītis atteica. „Nelaid viņu, meitiņ, nelaid!” vecāmāte iesaucās. „Kas mani var nelaist? Izrakšu naudu, uzcelšu pili, bet tevi (Sptīdītis rādīja uz Lienīti), tevi jau nu par sievu gan neņemšu ne-kad!” „Tad jau laikam iesi kādu princesi lūkot!” Lienīte sauca. „Princesi, jā, princesi!” – šos pēdējos vārdus sakot, Sprīdītis paņēma lāpstu, pagriezās uz meža pusi un aizgāja. Tā zēns gāja, cenšoties laimi atrast, līdz kādā brīdī viņš līdz viduklim iestiga purvā. „Vējamāt, palīgā!” sauca Sprīdītis. „Ko tu te meklē?” Vējamāte, pēkšņi parādīdamās, jautāja. „Es laimi meklēju,” drosmīgi atbildēja Sprīdītis. „Redzu, ka drosme tevi ir!” Vējamāte, klusām smejot, teica, „ ej apsargā manus dēlus! Viņi tā trako, ka pasaulei miera vairs nedod.” Pēkšņi Parādījās 4 vēja dēli – Ziemeļu, Austrumu, Dienvidu, Rietumu- un apgūlās. „Labi, iešu, bet cik ilgi?” jautāja Sprīdītis. „Tik ilgi, kamēr atnākšu no spēka avotiņa. Še, no šīm lentām tev vajadzēs katram iepriekš apmest cilpu ap kāju, jo kā citādi manus bērnus saķersi?” Šos vārdus izteikusi, Vēja māte smiedamās pazuda. Sprīdītis cenšas vēja dēliem apmest cilpu ap kāju, taču neizdodas. Vēja dēli pamostas, sāk dauzīties un pūst, cik katram jaudas – viens saldē, otrs karsē, trešais kaltē, ceturtais uzsūta lietavas. „Vējamāt, atbrīvo! Palīgā!” Sprīdītis kliedza. Pēc Sprīdīša kliedziena uzrodas Vējamāte un sasien vēja dēlus, sakot: „Kauns gan, nevar nieciņa izturēt. Še nu padzeries no spēka avotiņa!” Sprīdītis arī paklausa un nokaunējies padzeras no avotiņa. „Tas gan ir labs! Vai zini, nu man atkal dūša!” Sprīdītis saka. „Darbu slikti izdarīji, bet labā griba nav peļama. Došu tev mazu piemiņu, klausies labi. (Vējamāte iedod svilpīti.) Cik ilgi svilpīte svilps, tik ilgi visiem būs jādanco!” teica Vējamāte. „Tad jau nosargāt būs tīrais nieks!” sacīja Sprīdītis un devās tālāk ceļā. Viņš gāja pa mežu, līdz ieraudzīja nobijušos un raudošus bērnus, kurus bija sagūstījis Lutausis. „Laid viņus prom!” Sprīdītis drosmīgi sacīja. „Ko? Kas nu būs man pa kājām aizmeties! Nāc tik šurpu!” nikni kliedza Lutausis. Sprīdītis pa to laiku izvilka svilpīti un spēlēja, bet Lutausis sāka dejot. “Izbeidz, pietiek!” dejojot, bet jau pamazām sākot krist pie zemes un lūgties, teica Lutausis. “Tu vairs bērnus netrenkāsi?” prasīja Sprīdītis. „Nē, nē, nē!” raudošā balsī teica Lutausis. Te pēkšņi parādījās Mežamāte un Lutausis nokaunējies aizmuka. „Nu es tev par dūšu drošu arī tagad algu došu. Skaties uz šo sprunguliņu! Ja pie tā kāds piedursies, tad jo žigli piesiesies, ātrāki vairs neaties, kamēr teiksi ATLAIDIES!” Mežamāte, sniedzot sprunguliņu, teica. Spridīts pateicās un devās tālāk. Viņš gāja, gāja, taču pēkšņi uznāca pērkons un lietus. Sprīdītis ieraudzīja māju, pieskrēja pie tās un klauvēja, līdz durvis atvēra Sīkstulis. „Labvakar! Es meklēju naktsmājas!” lūdzošā balsī sacīja Sprīdītis. “Nekādas naktsmājas! Ārā, ārā!” nikni atrūca Sīkstulis. “Ārā gan nedzen, dod man par to ko padarīt!” lūdza Sprīdītis. “Padarīt? Nu labi! Tu vari apsargāt durvis! Nav vairs drošības pasaulē!” atteica Sīkstulis. Pēc brīža pie durvīm jau klauvēja Baltais tēvs un arī lūdza naktsmājas. Sīkstulis dzina viņu projām, bet Sprīdītis gribēja palīdzēt Baltajam tēvam un izdomāja Sīkstuli savaldīt, iedodot viņam Mežamātes dāvāto sprunguli. Sīkstulis pielipa pie tā, un, kad Sprīdītis, piestumjot viņu pie loga, teica „atlaidies!”, negantnieks atrāvās no sprunguļa un izkrita pa logu. “Paldies, dēls, kur tad tu tā klejodams?” taujāja Baltais tēvs. „Eju laimi meklēt!” atbildēja Sprīdītis. “Vai kādreiz iedomājies arī par vecomāti un par Lienīti?” vaicāja Baltais tēvs. „Tu viņas pazīsti?” izbrīnīts teica Sprīdītis “Tavu pamāti arī pazīstu!” “Par to tu nerunā, tā nav laba!” “Bet vai tev sirds iekšā kā dimanta oliņa? Melnumu nemaz nav?” “Ir gan melnumi, ir!” “Melnumus vajag notīrīt! Tad būs sirds kā dimanta oliņa!” „Tu esi tik savāds un tik labs! ” labsirdīgi teica Sprīdītis. “Tu jau mani tā aizstāvēji. Par to tev došu šo gredzenu, kad tu kādreiz vēlies tikt uz to vietu, kur vislabāk klājas, tad tik pagriez to, sasit trīs reizes plaukstas un sauc: „Gulbīti, gulbīti kustini kājiņas!” Kad būsi šos vārdus izteicis, viņš tevi aiznesīs uz laimīgo zemi,” sniedzot dāvanu, teica Baltais tēvs. „Paldies, tētiņ!” Sprīdītis sacīja, iebāza gredzenu kabatā un aizgāja. Tad Sprīdītis turpināja ceļu, līdz izdzirdēja taures skanam. “Lai atsaucas tas, kurš grib ar velnu cīkstēties! Kas viņu pieveiks un trešo ķēniņa meitu izglābs, dabūs pusi ķēniņa valstības un princesi Zeltīti par sievu!” skandināja kāda balss. Sprīdītis piegāja pie pils durvīm un klauvēja. Ienākot pilī, Sprīdītis teica: „Es, kungs un ķēniņ, glābšu princesi!” „Tad mums vairs nav ko cerēt!” sacīja ķēniņš, saskatoties ar princesi. “Kad es teicu, ka glābšu, tad glābšu! Ejiet visi prom! Atstājiet mani vienu! Visi prom!” drosmīgi sauca Sprīdītis. Viss lēnām satumsa, pilī ieskrēja tumsa, bet aiz tumsas – velns. “Kur princese? Dod šurp princesi! Kur princese, ko? ” nikni balsī sauca velns. „Princese liek tevi sveicināt!” pēkšņi, parādījies iepretim velnam, sacīja Sprīdītis. „Kas tu tāds? Ko tu no manis gribi?” dusmīgi sacīja velns. „Gribu ar tevi cīkstēties,” atbildēja Sprīdītis. „Tad nāc šurp! Nāc šurp!” sauca velns. „Pagaidi, pagaidi! Vispirms uzdancosim,” sacīja Sprīdītis, paņēma svilpīti un sāka to spēlēt. „Kas tas? Kājas tik ļenganas! Diezgan, diezgan! Nokusu!” bezpalīdzīgi sauca velns. Pa to laiku arī karalis un galms jau bija sākuši dejot. Tad Sprīdītis pārstāja spēlēt, bet velns nokrita uz grīdas un elsoja. Kamēr velns atvilka elpu, Sprīdītis jau bija paņēmis sprungulīti. „Nu, iesim cīkstēties! Še! Pacel manu mazo pirkstiņu!” viltīgi aicināja Sprīdītis. Velns pieskārās pie sprungulīša un pielipa. Sprīdītis nu skrēja, un velns, stenot un vaidot, nesās pakaļ. „Atlaidies!” teica Sprīdītis, kā Mežamāte bija mācījusi. Kad Sprīdītis bija izteicis šo vārdu, velns nokrita uz grīdas. „Ko tu ar mani darīsi?” velns jau krietni vārgākā balsī jautāja. „Vienu no taviem ragiem ņemšu!” atteica Sprīdītis. „Vai, vai, kamēr rags ataugs, nedrīkstu uz zemes rādīties!” nobijies sacīja velns. „Tas ir labi. Tieši to arī es gribu!” teica Sprīdītis, norāva velnam ragu, un velns aizbēga. “Nu princese Zeltīte, nāc nu! Tu, Sprīdīt, esi izpildījis savu solījumu, nu tik atliek izpildīt mūsējo!” iznāca ķēniņš un sacīja. “Nē, tēvs! Es lai ņemu viņu par vīru? Tādu knisli?” princese bija izbrīnīta. „Kas solīts, tas jāpilda,” teica ķēniņš. “Kas tad ir solījums? Kā dūmi bez uguns! Es negribu un nedarīšu!” princese skaļi kliedza. „Vai, cik tu pūcīga! Tu domā, ka es tevi gribu? Man visa pasaule vaļā.! Re!” iesaucās Sprīdītis un parādīja gredzenu. “Gulbīti, gulbīti, kustini kājiņas, nes mani uz laimīgo zemi!” sasitot plaukstas, teica Sprīdītis. Tad pēkšņi parādījās gulbis. Sprīdītis uzsēdās tam mugurā un peldēja. Pa ceļam viņš satika Balto tēvu, pateicās viņam un atdeva gredzenu. Tad Sprīdītis satika Mežamāti un atdeva sprungulīti, bet tad Vējamāti – pateicās arī viņai un atdeva svilpīti. Pēc kāda laika Sprīdītis izkāpa krastā un ieraudzīja savu veco cepuri un lāpstu. „Mājās, esmu mājās! Lienīt, Lienīt!” priecīgi sauca Sprīdītis. „Manu Sprīdīti, tu atkal esi mājās!” laimīga pretim skrēja Lienīte. Tad Sprīdītis un Lienīte devās pie vecā laukakmens, kur sēdēja vecāmāte, un samīļoja viņu. „Kā tad ar naudu?” vecāmāte jautāja. „Vairāk par naudu ir gūtā pieredze un mācība, ka nekur nav tik labi kā mājās, kur mīļie cilvēki un īsti draugi mīt,” priecīgi atteica Sprīdītis. “Spandin” by A.Brigadere There once was a time when lakes flew, beautiful girls turned to stone and fiends and witches walked the earth. And in those times lived a boy. He wasn’t very big for his age, so he was called Spandin. On one day when this boy was sitting on a rock, he suddenly said. -Look! There on the edge of the forest, money glistens. I shall go and look for the fortune! -Spandin! All alone to such a forest?! – his friend Lienite called surprised.- Witches, giants and other kinds of monsters live there. You’ll get lost and won’t find your way back home. -Where will you go, my child? – Grandmother asked. - I shall explore the world. What’s here for me? Only pasturing cows. -Oh, don’t let him leave, Lienite! -No one can hold me here! I shall find the fortune, build a palace, but you – he says pointing to Lienite – I won’t merry you ever! Ne-ver! - I suppose you’re going to find a princess than. – Lienite replies sadly. - Princess! Yes, a princess! – With these final words Spandin takes his shovel and goes in the woods. Spandin walked through the forest trying to catch the shining fortune, but as he got near one of them, it suddenly disappeared. Soon enough he found himself stuck in a swamp. Knowing not what to do, he called out for help. -Mother of wind, help me! With grace and lightness of a feather she showed up. -Who chases my children and calls my name? -Please help me, mother of wind! She laughed, but helped Spandin to get out of the swamp. -Why are you here? -I’m looking for fortune - he answers bravely. And again it is time for mother of wind to laugh. -So I see that you have courage. Why don’t you go and keep an eye on my sons! They have caused a lot of trouble for the world. They lie within that tower. -I shall! -Here, take these four ribbons, just tie them around my sons legs and hold on well. –She disappeared There they are. The four sons of mother of wind: Northern, Eastern, Southern and Western winds. Mighty enough to turn mountains to dust and seas to deserts. And Spandin needs to keep them here. Little did he know, throwing the ribbons around their legs he called – Hop! –but from this call all four winds woke up and Spandin couldn’t handle this power. He called for help. -Mother of wind, mother of wind! Help me! She shows up, ties sons of wind together and says. -Shame, shame! Can’t even withstand a scratch. Now it is time for Spandin to feel ashamed. Mother of wind seeing this says. -You did a poor job, but your will was well. I shall give you a little gift. Here you have a reed. As long as you blow this reed, everyone will dance. -Now I can guard your sons, you’ll see! -No! You should better go and explore the world and learn the art of being quiet. Spandin continues his adventure further. He walks until suddenly he hears noise and sees terrified animals and birds. Walking towards the sound he finally sees a Lopear, who has kidnapped children. They are crying and begging for help. Spandin runs towards them and calls. -Quickly, everyone hide behind me! -Lope, lope, my stomach wants to chew! – Lopear sings, chasing the children. -Let them go! – Spandin calls to Lopear. -Who?!! Who’s this little dwarf rubbing around my legs? Come here, you’ll go to bottom like a berry! Yammy! Meanwhile Spandin takes out his reed and starts playing it. -Oi! What’s this?! My legs are jumping and dancing! Spandin starts playing faster. -Oi! Stop that! Put that reed down! – Lopear calls angrily. He continues dancing until falls to ground. Now he starts begging. – Please, put that reed down! -Will you chase children? -I won’t, I promise, I won’t! – Spandin stops playing and Lopear crawls away. There from the depths of the forest mother of wood comes out. -For your currige I would like to give you this cudgel- she says to Spandin – but don’t throw it away. When somebody touches it he will stick to it until you say: Let go! After receiving this gratitude Spandin continues his journey. After some time a terrible storm starts. Spandin runs to a little dark house. He knocks. -What ya’ looking for – in an unfriendly voice Skinflin answers. -Do you mind letting me stay here for night? -What staying?! No, no, no! Go, go, go, out! My house is not for beggars. -Please let me stay, give me something to do. -Something to do? Well then, you can guard the doors. Who knows what devils walk in the night. He leaves the room and Spandin lies down to sleep. A sudden quiet nock. -May I come in and stay here for night? – White Father asks. -With whom you are talking to? Who came in? – Skinflin calls from the next room. -Nothing, nothing! It’s just wind. -You shouldn’t lie, thought. – White father says worried. Skinflin rushes in. – What! Another beggar! Out! Here’s no place for vagabonds. -Please, don’t make him go! Where should he go in such weather – begs Spandin. -So you are one of those feel-sorry-for-others boy. Then are you ready to freeze in his place? – Shinflin asks archly. -I could freeze, if it was worth it. -Than you suffer for him and I will let him stay. -I will. -No, you shouldn’t. – White Father interrupts – I will better go. -No, I can handle this! – Spandin persists. -All your willing will disappear when I’m done with you! Give me your hand, let’s pour some blood. -Let it be Spandin! He won’t let me stay anyway. – White Father tries to stop Spandin. -What! Are you still here?! Out! – Skinflin screams outrageously. -Don’t lay a finger on White Father! – Spandin stops Skinflin. – Here my finger, stab! – But in place of his finger Spandin gives Skinflin cudgel. He takes it and sticks to it. Spandin pulls old mean man to window and calls: Let go! Skinflin flies through it. White Father and Spandin are alone. -Thank you Spandin! Where are you wandering? -I’m looking for happiness. -Have you ever remembered grandmother and Lienite? -You know them! -Your stepmother also. -Don’t talk about her. She’s no good! -But is your heart clear as a diamond egg? Or are there any black spots? -Yes, there is some dirt. -You should clean them off, so that your heart is like a diamond egg. You protected me and therefore I will give you this ring. When you want to get to the place where you’ll be happy, just clap your hands three times and say: Swan, swan move your legs and bring me to the land of happiness. -Thank you father! In the next day while wandering around Spandin heard horns. -Powerful man, strong man, come to kings palace to fight the fiend. Who will win, marries princess Goldy and gets half of kingdom. Spandin decides to try his luck and goes to the palace. -I, my King, shall rescue the princess. -Oh, my! – Princess says shocked. -Then there’s no hope! – King says disappointed. -If I say that I shall rescue her, than I shall! – Spandin says decisive – Now leave! Everyone leaves, it gets dark. Aftter the darkness comes the fiend. -Where’s princess? Give me princess! Where is she? – He says violently. -Princess sends her greetings to you! Fiend finally notices Spandin – Who’s this Shorty? What do you want from me? -I will fight you! -Then come and try your best! -Let’s dance first! – Spandin takes his reed and starts playing. -What’s that? My feet are moving. They spin and turn like swift. What’s got into me? Let me go! Stop it, stop it! I’m tired! – Spandin stops playing. Fiend falls to floor breathing heavily. -Now, let’s fight! Here, take my pinkie! – Spandin gives Fiend cudgel, he sticks to it. Spandin starts running around and Fiend has to follow him. Fiend moans and groans. -Let go! – says Spandin. Fiend falls to floor again. -What will you do to me? – He asks tired. - I will take one of you horns. -No, not that! Until it grows back I can’t show my face here on earty! - That’s good. That is what I want.- Spandin takes one of Fiends horns and Fiend runs away. -Now than, princess Goldy, come! Spandin kept his promise, now we have to keep ours. – king says. -No, father! Should I merry him? This Shorty? -You have to keep you promises! -What’s a promise? Like smoke without fire! I don’t want to and I’m not going to do it! -So that’s her true face! – Spandin says- Do you think I would want you? I have the world! See! – he claps three times and says – Swan, swan move your legs take me to the land of happiness! A swan shows up and brings Spandin away; when he stops Spandin recognises his shovel and hat. -Home! Lienite, Lienite! – He calls happily. Lienite runs towards him – My dear friend! Finally your home! “But… What about the money? Is it your fortune?” grandmother asks. “More than money is experience and lesson that nowhere is better than home where is family and real friends” happy says Spandin. „Спандин” от А. Бригадере Имало едно време когато поточетата ромолели, красиви момичета се превръщали в камък, и демони и вещици бродели по земята. По тези времена живяло и едно момче. Той не бил много голям за възрастта си и неговото име било Спандин. Един ден Спандин седял на една скала и изведнъж казал: - Виж! В края на гората жълтици пробляскват. Аз ще отида и ще намеря съкровището! - Спандин! Сам самичък в тази гора?! – казала изненадана приятелката му Лиените. – Вещици, великани и други същества живеят там. Ти ще се изгубиш и не ще да можеш да намериш пътя обратно. - Накъде си се запътил, детето ми? – попитала Бабата. - Аз ще опозная света. Какво да търся аз тук? Само пасящи крави. - Ах, не го оставяй да тръгне, Лиените! - Никой не ще ме задържи тук! Аз ще открия богатството, ще построя замък. Никога няма да се оженя за теб! Ни-ко-га! - казал сочейки Лиените - Ти сигурно отиваш да намериш принцеса там! – отговорила тъжна Лиените. - Принцеса! Да, принцеса! – С тези последни думи Спандин взел своята лопата и тръгнал към гората. Вървял през гората, опитвайки се да открие блестящото съкровище, но докато бил близо до него, изведнъж изчезнало. Скоро той се озовал сам самичък насред блато. Като не знаел какво да прави, той повикал за помощ. - Майко на вятъра, помогни ми! С изящество и лекота като перце се появила Тя. - Кой преследва децата ми и назовава моето име? - Моля те, помогни ми, Майко на вятъра. Тя се засмяла, но помогнала на Спандин да излезе от блатото. - Какво търсиш тук? - Аз търся съкровището – отговорил смело. За пореден път тя се засмяла. - Виждам, че имаш кураж. Защо не отидеш да нагледаш синовете ми? Те причиниха много беди на този свят и лежат в онази кула. - Ще отида! - Ето, вземи тези четири въжета, само ги завържи около краката им и ги стегни здраво. - Тя изчезнала. И те били там. Четиримата сина на Майката на вятъра: Северния, Източния, Южния и Западните ветрове. Достатъчно могъщи, за да превърнат планини в купчина прах и морета в пустиня. А Спандин трябвало да ги задържи там. Не знаел как да го прави, той хвърлил въжетата около техните крака и извикал – Готово! – но с този вик четирите вятъра се събудили и Спандин не могъл да удържи на тяхната мощ и извикал за помощ. - Майко на вятъра, майко на вятъра! Помогни ми! Тя се появила, завързала синовете си и казала. - Срамота! Дори не можа да удържиш! В този момент Спандин се почувствал засрамен. Като видяла това, Майката на вятъра казала. - Ти не изпълни своята задача добре, но имаше смелост. Аз ще те възнаградя. Ето, една тръстикова свирка. Докато ти свириш на нея, всички ще танцуват. - Вече, бих могъл да опазя синовете ти, ще видиш! - Не! По-добре да отидеш и опознаеш света и да научиш изкуството да бъдеш смирен. Спандин продължил своето приключение. Той вървял докато изведнъж чул шум и видял ужасяващи животни и птици. Както вървял след звуците, най-накрая видял Лопеар, който отвличал деца. Те плакали и молели за помощ. Спандин побягнал след тях и извикал. - Бързо, всички да се скрият зад мен! - Лопе, Лопе, моят стомах е гладен! - Лопеар пеел, преследвайки децата. - Остиви ги! - казал Спандин на Лопеар. - Кой?!! Кое е това малко джудже, което се върти около краката ми? Ела тук, аз ще те смачкам като муха! В същото време Спандин взел своята тръстикова свирка и започнал да свири на нея. - А, какво е това? Краката ми подскачат и танцуват! Спандин започнал да свири още по-бързо. - Ах, спри! Хвърли тази свирка! – Казал Лопеар ядосан. Той продължил да танцува докато не паднал на земята. Той продължил да се моли. – Моля те, хвърли я! - Ще продължиш ли да преследваш децата? - Няма, обещавам, няма! – Спандин спрял да свири и Лопеар изпълзял надалече. От дебрите на гората се появила Майката на дърветата. - Заради твоят кураж ще ти дам една тояга – казала тя на Спандин – но не я губи. Когато някой я докосне ще се залепи за нея докато ти не кажеш: Пусни го! Като получил тази награда продължил своето приключение. След известно време започнала страшна буря. Спандин отишъл до малка тъмна къща и почукал. - Какво търсиш тук - недружелюбният глас на Скинфлин отговорил. - Имате ли нещо против да пренощувам? - Да останеш? Не, не, не! Махай се, махай се! Моята къща не е за просяци. - Моля те, нека остана, дай ми работа! - Работа? Добре тогава, можеш да пазиш портите. Кой знае какви дяволи бродят през нощта. Той излязъл от стаята и Спандин легнал да спи. Последва внезапно тихо почукване. - Може ли да вляза и да остана през нощта? – Белобрадият попитал. - На кого говориш? Кой идва? – Скинфлин извикал от съседната стая. - Нищо, нищо, това е само вятърът! - Не трябваше да лъжеш, помисли! – Казал притеснено Белобрадият. Скинфлин се втурнал. – Какво? Още един просяк! Вън! Няма място за скитници. - Моля те, не го отпращай! Къде може да отиде той в това време - помолил се Спандин. - Ти си от онези хора, съпричастни към другите. Готов ли си да мръзнеш на негово място? -попита лукаво Скинфлин. - Мога да замръзна, ако това е цената. - Бъди на неговото място и аз ще го пусна да остане. - Добре. - Не, не трябваше. – Белобрадият прекъснал – Най-добре да си тръгна. - Не, не бих могъл да го допусна! – Спандин настоял. - Волята ти ще се изпари, когато свърша с теб. Хайде, нека пролеем малко кръв. - Така да бъде Спандин! Той няма да ме остави така или иначе. – Белобрадият се опитал да спре Спалдин. - Какво? Още ли си тук!? Вън! – Скинфлин извикал яростно. - Не докосвай Белобрадия! – Спандин спрял Скинфлин. – Here my finger, stab! –But in place of his finger Sapndin gives Skinflin cudgel.. Той я докосна и се залепи. Спандин дръпнал стария мъж до прозореца и извикал: Пусни я! Скинфлин изхвърча. Белобрадият и Спандин останаха сами. - Благодаря, Спандин! Къде се скиташ? - Търся щастието. - Помниш ли баба ти и Лиените? - Ти ги познаваш... - И твоята мащеха също. - Не говори за нея! Тя е зла! - Твоето сърце е чисто ли е като диамант? Живее ли лошото в теб? - Да, има нещо лошо. - Трябва да се избавиш, така че твоето сърце да е като диамант. Ти ме защити и следователно аз ще ти дам този пръстен. Когато ти го сложиш, ще намериш щастието, само плесни три пъти с ръце и кажи: Лебедче, лебедче размърдай крачетата си и ме заведи до страната на щастието. - Благодаря ти! На следващия ден докато Спандин скитал наоколо, чул звук от рог. - Могъщ и силен мъж, идва в двореца, за да се бие със Злодея. Който победи, ще се ожени за принцеса Голди и ще вземе половината кралство. Спандин решил да опита късмета си и отишъл до замъка. - Кралю мой, аз ще спася принцесата. - Ах, Боже мой! – казала принцесата изненадано. - Няма надежда! – казал Кралят разочаровано. - Щом аз го казвам, аз ще го направя! – казал Спандин решително – Сега тръгвам! Всички си тръгнали и се стъмнило. След като паднала нощта, дошъл Злодея. - Къде е принцесата? Дай ми принцесата! Къде е тя? – казал той яростно. - Принцесата ти изпраща поздрави! Злодеят най-накрая забелязал Спандин – Кой е този Дребосък? Какво искаш от мен? - Аз ще се бия с теб! - Тогава ела и покажи най-доброто от себе си! - Хайде първо да потанцуваме! – Спандин взел своята свирка и започнал да свири. - Какво е това? Краката ми се движат. Той започна да се върти и мята като гущер. Какво е влязло в мен? Пусни ме! Спри го, спри го! Изморих се! – Спандин спрял да свири. Злодеят паднал на пода дишащ тежко. - Сега, хайде да се бием! Хвани ме! – Спандин хвърли тоягата към Злодея и той се залепил за нея. Спандин започнал да бяга наоколо и Злодеят тръгнал след него. Fiend moans and groans. - Хайде! – казал Спандин. Злодеят паднал отново на земята. - Какво ще правиш с мен? – попитал изтощен. - Аз ще взема един от твоите рога. - Не, не и това! Докато порасне отново не бих могъл да си покажа лицето навън! - Това е добре! Това е което искам. – Спандин взел един рогата и Злодеят избягал. - Сега е моментът, принцесо Голди ела.! Спандин спазил обещанието си, а сега трябвало, те да спазят тяхното. – казал кралят. - Не татко! Трябва ли да се омъжа за него? За този Дребосък? - Трябва да спазиш обещанието. - Какво обещание? Като дим без огън! Аз не искам и няма да го направя! - Ето това е нейното истинско лице! – казал Спандин – Мислиш ли, че и аз искам да те взема! Аз притежавам света! Виж! – той плеснал три пъти и казал - Лебедче, лебедче размърдай крачетата си и ме заведи до страната на щастието! Лебеда се появил и отвел Спандин; когато той спрял, разпознал лопатата и шапката си. - Моят дом! Лиените, Лиените! – той възкликнал щастливо. Лиените се затичала към него – мой скъпи приятелю! Най – накрая у дома. „ Но... Какво се случи със съкровището? Това ли е твоето богатство?” попитала бабата. „ Опитът и поуката имат повече стойност от парите и няма нищо по- ценно от дома, където е семейството и истинските приятели” казал щастлив Спандин. LITHUANIA MAIRONIS (his real name Jonas Mačiulis, 1862-1932) is the bard of Lithuanian national revival. His lyric and patriotic verse, at times sorrowful but also filled with love and hope for his country, still echoes in the hearts of Lithuanian people. Jūratė and Kastytis is his most beautiful and best known ballad. Its legendized heroes and images have taken root in national art and music and today they are perceived almost as part of the Lithuanian folk-lore heritage. This romantic ballad is also one of the classic works of Lithuanian poetry which foster the Lithuanian people’s hereditary attachment to amber (Lith. Gintaras), that hard clear yellow- ish- brown fossil gum found on the Baltic Sea shores, which is the national gem of Lithuania. MAIRONIS JŪRATĖ IR KASTYTIS Saulutė leidžias vakaruos; Skubėk namo, skubėk, Kastyti! Matutė laukus nakantruos: Jai nusibos beisžvalgyti Į besiūbuojančias mares Ir vėjo ištemptas bures. Bet Kastytį, Kaip matyti, Marių dovanos vilioja; Vakraėlio jis nelaukia, Tik žuvytėms tinklą traukia, O mintis dausos‘ skrajoja. Liūliuoja vilnys pamaži; Aukštai žvaigždutės pasimatė; Ir įtai iš vandenų graži Išplaukia dieviška Jūratė, Balta akip vandenų puta, Žaliai lig pusės pridengta. Oi Kastyti! Baltalyti, Kam žuvytes man vilioji? Kam vilioji marių giją? Marės- mano viešpatija! Aš Jūratė nemarioji. Bet nenusiminė bailiai Kastyčio vyriška krūtinė; Akių tik žiebė spinduliai Ir jėga tryško begaline; O atsikvėpęs sau plačiai, Irklavo į aną stačiai. Vos Jūratė Jį pamatė Priešais milžinu galiūnu, Užmiršusi skaistybės, Savo dieviškos didybės, Pamylėjo žemės sūnų. Pakilo viesulas staigus; Sujudo bangos apmaudingos; Nustebo net patsai dangus, Kada Jūratės dauggalingos Kasa ir lūpų geiduliai Kastytį palietė meiliai. Jis laimingas! Stebuklingas Marių pasakas sapnuoja! O Jūratė prie jo šono Rūmuos gintaro geltono Jam akis saldžiai bučiuoja!.. Bet susirūstino smarkus Perkūnas, iš dangaus pamatęs, Kad drįso palytėt žmogus Skaistybę dieviškos Jūratės; Paleidęs žaibą ir griausmus, Sudaužė gintaro namus. O Kastytį Baltalytį Liepė bangai pasiūbavus Palangoj, aikštėn pušyno, Išvilioti ant smeltyno, Negyvai jį užbučiavus. O paklausykit vakarais, Kai marių bangos nerimauja Ir krantą barsto gintarais Gelmės nematomoji sauja: Girdėtis per miglas druskas, Lyg verkia ir vaitoja kas! O vaitoja, Ašaroja Tai Jūratė nelaiminga: Atsiminusi Kastytį Ir kad rūmai sudaužyti Dievo apmauda bausminga. Dabar lietuvė pamariais, Suvarsčius gintarų siūlelį, Sau mėgsta baltą kaklą jais Gražiai papuošti prieš bernelį; Bet kai meilužę uždainuos, Ji skamba tonuose liūdnuos. O kai myli, Noprint tyli (Jos spanai tylėt įpratę), Tai ta meilė jos krūtinėj Neša jėgoj begalinėj Kartais audrą, kaip Jūratė. MAIRONIS JŪRATĖ IR KASTYTIS The sun starts sinking in the west, Turn back, Kastytis, in a hurry! Your dear old mother will not rest: She will be wearing down with worry Until the sees your flapping sails Approaching on the foaming waves. But Kastytis Will not listen! He’s astounded by sea treasures. Though the blushing sun is setting, Playful fish he keeps on netting, Musing over youthful pleasures. The stars on high serenely shine, The water slowly surge and splatter, And lo emerging from the brine Appears the beautiful Jūratė: As white as foam, lit up with gleam, Below her waist all clad in green. “Hey, Kastytis, Fellow sweetest, Don’t you think you are immodest? Why do you at night again Cast your nest in my domain? I’m Jūratė, a sea-goddess.” But for the goddess to admire The lad was far from turning coward: His beaming eyes kept flashing fire, His figure radiated power, He caught his breath, then took his oar And steered his small boat straight to her. When she took A better look At the giant, young and smart, She forgot her innocence And divine magnificence, Fell in love with all her heart. A wrecking wind began to blow. The heavens rose in indignation And burst upon the sea below, When conquered by the sweet temptation Jūratė rushed to his embrace And softly touched Kastytis’ face. He’s excited And delighted Living in the world of wonder With Jūratė by his side Sweetly kissing his blue eyes In the palace of bright amber. On seeing this from high above The mighty Thunder was offended: How dare a mortal fall in love And touch the goddess, pure and tender! The amber palace in a flash Was with a streak of lightning smashed. And Kastytis, Fellow sweetest, While the thunderstorm was dying, Kissed and fondled by the wave, Lifeless came to land again- To the beach where pines were sighing. Just listen sometimes late at night When restless waves grow sad and somber And from the seabed out of sight They strew the shore with bits of amber: Deep in the heavy mist and foam You’ re sure to hear a sobbing moan. All this moaning, All this groaning Is Jūratė’s lamentation For Kastytis, her sweet lover, And her palace lost forever, Ruined by the god’s damnation. The Lithuanian girl today Wishing her boy to stare with wonder Likes sometimes in her charming way To deck herself with beads of amber. But when a song of love she sings, As sad as a lament rings. When concealing Her sweet feeling, She can find no word to utter, Yet she loves with deep emotion, Sometimes stormy as an ocean, Like the legendized Jūratė. Рибарят Каститис и нимфата Юрате Майронис (неговото истинско име е Йонас Мацуйлис, 1862-1932) е поетът от Литовското национално възрождение. Неговите текстове и патриотична поезия, на моменти тъжни, но изпълнени с любов и надежда за неговата страна, все още кънтят в сърцата на литовския народ. “Рибарят Каститис и нимфата Юрате” е неговата най-хубава и най-известна балада. Нейните легендарни герои и образи са се вкоренили в националното изкуство и днес те се възприемат почти като част от литовското фолклорно наследство. Тази романтична балада е също една от класическите произведения на литовската поезия, която насърчава литовската потомствена привързаност към кехлибара, онази твърда, ярка, жълтеникаво-кафява изкопаема смола откривана по бреговете на Балтийско море, която е националното съкровище на Литва. Не ще намери и днес покой твоята стара майчица. Изпълнена с притеснение по теб, и сега е отправила взор в очакване да те зърне през развяващите се платна на твоята приближаваща лодка. Но Каститис не би разбрал нейната тревога! Запленен от морските дълбини, незабелязващ залязващото вече слънце, той още държи палавите риби в мрежите си, опиянен от младежките копнежи. Звездите високо вече блестят спокойно водата бавно се полюшва и пръска. Но ето – изведнъж от морските води се появи красивата нимфа – Юрате бяла като пяна, осветена от лъчите на луната. „Хей, Каститис! Мили спътнико, Не мислиш ли, че си малко непристоен ? Защо отново в мрака на нощта хвърляш мрежите си в моите владения ?! Питам те аз Юрате – морската богиня! “ Но какво като е тя богиня ? Момчето не изпита страх, в очите му пламтеше огън, а фигурата му излъчваше мощ. Той си пое дъх, взе греблото и заплава със своята лодка към нея. Когато тя погледна към този великан – прекрасен, величав в миг забрави своята божествена невинност, а сърцето и се изпълни с любовната наслада. Морето отвърна и с бурния си вятър, Небето се надигна сякаш в ярост И потъна в дълбините на морето, щом, завладяна от сладостта на изкушението, Юрате потъна в обятията на Каститис. Вълнение обливаше младежа, Очарование и удивление изпълваха душата му, щом, Юрате бе до него, потънала в дебрите на сините му очи, в дворец от ярък кехлибар. Съзрявайки това – мощният Гръмовержец не скри яростта си: „Как смее простосмъртен да се влюби и докосне една богиня, чиста и невинна!“ И ето за миг прати им той своя невъздържан гняв в огнената сила на гърма. И така Каститис, Мили спътнико! Бурята те погълна в своя вихър, вълните обляха те в целувки и прегръдки, за да те отправят към брега с уханието на боровия аромат. Заслушай се понякога, късно през нощта, когато неуморните вълни бушуват там далече, и нейде из дебрите на морския безкрай. Заслушай се дълбоко в гъстата мъгла от пяна, за да чуеш ридаещия стон, и да видиш как брега на морето ще се посипе с кехлибар. Това е стонът на Юрате, зовът на богинята за Каститис, за нейния любим, и нейния дворец, завинаги погубен от проклятието божие. И днес литовската девойка щом открие своята любов, окичва се с мъниста от кехлибар и запява онази тъжна песен, в която сякаш думите заглъхват, но любовта и днес е силно и непокорно чувство също като океана, също като легендарната Юрате. LUXEMBOURG Melusina (Noerzielung vum Paule Daro no der Versioun vum Lex Roth) Viru méi wéi 1000 Joer, genau am Joer 963, ass de Sigfrid, e jonke Grof, bei der Uelzecht laanscht de Bësch geridden. Do war e Fiels mat Iwwerreschter vun engem réimesche Castellum. De Fiels nennt een haut „De Bock“. Vum Bockfiels aus konnte een de ganzen Dall iwwerkucken, eng ideal Plaz fir eng Buerg. De Sigfrid huet seng Lännereien géint de „Bock“ getosch, deen engem Klouschter zu Tréier gehéiert huet. Mee fir eng Festung op de Fiels ze bauen, hat de flotte Grof kee Geld a kee Gold. Eng Kéier huet hien e schéint Meedchen op sengem Fiels entdeckt. Hatt huet mat senger renger, schéiner Stëmm gesongen. Dat war d’Melusina, d’Siren aus der Uelzecht. Ëmmer wann hatt de Sigfrid gesinn huet, huet et sech verstoppt an ass verschwonn. De Grof konnt d’Melusina net vergiessen an ass all Dag ëm déi selwecht Zäit nolauschtere komm, wéi d’Melusina gesongen huet. De Sigfrid huet him gesot, wéi léif hien hatt hätt a spéider huet hien d’Melusina gefrot fir seng Frau ze ginn. Hat war d’Accord ënner zwou Konditiounen: datt hatt dierft um Bockfiles liewen an datt hatt all Samsden ganz aleng a senger Kummer dierft sinn. De Grof war averstan. Mee de Sigfrid hat keng Suen fir e Schlass ze bauen. Dofir huet hie mam Däiwel e Pakt geschloss: De Satan gëtt him masseg Geld, wann de Sigfrid him seng Séil verkeeft. Den Däiwel hat wëlles, déi an 30 Joer sichen ze kommen. De Sigfrid huet op engem Akt ënnerschriwwen. Lo war hie steeräich a konnt seng Festung bauen a sech mam Melusina bestueden! Alles ass esou geschitt wéi hien et sech gewënscht huet: D’Melusina an hien hunn an engem grousse Schlass um „Bock“ gewunnt an hu siwe Kanner kritt. Mee all Samsden ass d’Melusina a senger Kummer verschwonn a kee wosst, wat hatt géif maachen... No an no huet de Sigfrid et mat der Angscht ze di kritt: hien huet missen déi ganzen Zäit un den Däiwelspakt denken. Deenen Aarmen huet hie Gold an Edelsteng geschenkt an hien huet Kierchen an Kapelle baue gelooss. Hien huet gebiet, datt den Härgott him verzeit … Dem Sigfrid seng Frënn hunn hie gestëppelt, firwat d’Melusina all Samsden aleng wéilt sinn. Eng Kéier, no ville Joren, huet hien dunn duerch d’Schlëssellach geluusst an do huet hien d’Melusina bäi engem Pëtz am Waasser gesinn. Hatt huet seng gëllen Hoer gekämmt, de Kummerschlëssel am Mond. Mee hatt hat keng Been a kee Bauch, mee nëmmen e Fëschschwanz an e Fëschkierper. De Sigfrid huet vu Schreck haart gejaut an d’Melusina ass doropshin an de Pëtz gesprong. De Sigfrid huet d’Melusina ni méi erem gesinn. Hien huet nach d’Dir agebrach, mee d’Melusina war scho verschwonnen. Et gouf verzielt, datt d’Kannermeedchen heiansdo eng wäiss Geeschtergestalt gesinn huet, déi dat klengste Kand vum Sigfrid a vum Melusina tréischte komm ass, wann et gekrasch huet. 993 vir Mariahimmelfahrt huet de Sigfrid all d’Dire vum Schlass bewaache gelooss. Well dat war den Dag, wou de Sigfrid 30 Joer virdrun de Pakt mam Däiwel geschloss hat. An awer stoung op eemol den Däiwel an enger Schwiefelwollék am Sall. Keen huet sech geréiert, well jidderee war wéi verzaubert. De Satan huet de Sigfrid gepakt an ass mat him zur Fënster eraus geflunn. End dreckeg, giel Wollék huet de Wopesall verpescht. Vum deem Dag un wollt keen Zaldot méi um Sigfridsschlass Wuecht halen. Eng Kéier huet e couragéierten Zaldot sech fräiwëlleg gemellt. Am Däischteren huet hien eng Fra gesinn, déi gebiedelt huet, datt den Zaldot si sollt erléisen. De Fiels huet gestuckelt, mee hien huet dem Melusina säi Wuert ginn. Néng Owender misst hie genau um Hallefnuecht an d’Dominikanerkierch hannert den Altar goen. Déi zéngte Kéier da géing eng rout Schlaang, d’Melusina, erschéngen, déi e Schlëssel am Mond hätt. Mat sengem Mond misst den Zaldot der Schlaang de Schlëssel weghuelen an en an d’Uelzecht werfen. Da wier d’Melusina erléist, d’Schlass géing verschwannen an alles wier erëm wéi 963. Mee den Zaldot ass déi néngte Kéier ze spéit komm an hiet e schreckleche Kreesch héieren. D’Melusina ass bis haut nach net erléist. Hatt sëtzt am Bockfiels a bitzt un engem Kleed. All siwe Joer mécht hatt een eenzege Stach. Wann d’Kleed fäerdeg ass, fällt d’Stad Lëtzebuerg zesummen an d’Melusina läit fir ëmmer drënner begruewen. The legend of Melusina Over a 1000 years ago, to be precise in 963, Sigfrid, a young count rode along the forest near the river Alzette. There he discovered a rock with the remains of a small Roman fort. Today, this rock is known as ‘The Bock’. From ‘The Bock’, one could overlook the entire valley, an ideal location for a castle. Sigfrid traded his properties for the rock, which belonged to a monastery in Trier at the time. However, the handsome count couldn’t afford to build a castle on it. One fine day, he saw a beautiful girl on ‘The Bock’. She was singing in a clear and lovely voice. It was Melusina, the siren of the Alzette. Every time she noticed Sigfrid, she hid from him and vanished. Since the count couldn’t get Melusina out of his head, he came to listen to her sing around the same time everyday. Sigfrid told her, how fond he was of her and even proposed to her later on. She accepted his proposal but he had to fulfill two conditions: she demanded to live on the Bockfiels and to be allowed staying in her room by herself every Saturday. The count agreed to this request. However Sigfrid could not afford to build a castle. For this reason he made a pact with the devil: Satan would give Sigfrid a huge amount of money in exchange for his soul. The devil wanted to claim Sigfrid’s soul thirty years later. Sigfrid signed his agreement. He now was a wealthy man who was able to build a castle and marry Melusina!Everything went the way he had always hoped it would: Melusina and him lived in an enormous castle on the “Bock” and they had seven children. Still, every Saturday Melusina disappeared into her room and nobody knew what she was doing in there…Gradually, Sigfrid was confronted with fear: he could not stop worrying about his pact with the devil. He offered his gold and gemstones to the poor and built many churches and chapels. He prayed to God for forgiveness... Sigfrid’s friends wanted to find out why Melusina had asked to be alone every Saturday. One day after many years Sigfrid peered through the keyhole and saw Melusina at a well. She was combing her golden hair while holding the key to her room in her mouth. However, she neither had legs nor did she have a stomach, the lower part of her body was the one of a fish, including a tail. His reaction of surprise was to scream out, which made Melusina disappear into the water. Sigfrid never saw her again. When he broke into the room, she had already left. Rumors were told of the nanny every now and then seeing a white ghost who would come to console Sigfrid’s and Melusina’s youngest child when it was crying. In 993, on the Assumption Day, Sigfrid positioned guards in front of every door of the castle. It was the day of the 30est anniversary of Sigfrid signing the pact with the devil. Nevertheless the devil suddenly made his appearance in the room surrounded by a cloud of sulphur. Fascination kept everybody from moving an inch. Satan grabbed Sigfrid, took hold of him and escaped through the window. A dirty yellow mist clouded over the room. From that day on, no soldier ever wanted to guard Sigfrid’s castle again. Just once there was a courageous soldier who volunteered. In the somber of the night he saw a woman that begged him to release her. The cliff quaked but he gave Melusina his word. For nine days he would have to stand behind the altar in the Dominican Church at midnight. The tenth time there would appear a red snake, Melusina, holding a key in her mouth. The soldier would have to take away the key with his own mouth and throw it into the Alzette. Melusina would be liberated, the castle would disappear and life would return to the way it was in 963. However, the ninth time, the soldier came late and he heard an awful scream. Melusina has not been freed until this day. She is sitting inside the “Bockfiels” sewing a dress. Every seven years, she makes one single stitch. When the dress will be finished, the City of Luxembourg will crumble and Melusina will be buried underneath it. Легендата за Мелузина Преди 1000 години, да бъдем точни, през 963 г. , Зигфрид, млад граф, яздел през гората, близо до реката Алцет. Там той открил скала с останките от малка римска крепост. Днес тази скала е известна като Бок. От скалата Бок човек можел да види цялата долина, идеалното място за замък. Зигфрид заменил цялото си богатство, за да притежава скалата, която принадлежала на манастир в Трир по това време. Обаче хубавият граф не можел да си позволи да построи замък на него. Един хубав ден той видял красиво момиче на скалата Бок. Тя пеела с невинен и възхитителен глас.Това била Мелузина, сирената на Алцет. Всеки път, когато забелязвала Зигфрид, тя се криела от него и изчезвала внезапно. Тъй като графът не можел да избие Мелузина от главата си, идвал да я слуша как пее горе-долу по едно и също време всеки ден. Зигфрид й казвал колко я обича и дори й предложил да се омъжи за него след това. Тя приела предложението му, но той трябвало да изпълни две условия: тя поискала да живее в Бокфийлс и да й бъде позволено да стои сама в стаята си всяка събота. Графът се съгласил с тази молба. Но Зигфрид не можел да си позволи да построи замък. Поради тази причина той сключил договор с дявола: да замени душата си за много пари. Дяволът искал да притежава душата на Зигфрид в продължение на 30 години. Зигфрид подписал споразумението и станал богат човек, който можел да построи замък и да се ожени за Мелузина! Всичко станало така, както той винаги се е надявал да стане: Мелузина и той живели в огромен замък на скалата Бок и имали седем деца. Все още, всяка събота Мелузина изчезвала в стаята си и никой не знаел какво прави там. Малко по малко Зигфрид се намирал лице в лице със страха: не можел да спре да се притеснява за договора си с дявола. Предложил златото и скъпоценните си камъни на бедните и построил много църкви и параклиси. Молел се на Бог за прошка... Приятелите на Зигфрид искали да разберат защо Мелузина била помолила да е сама всяка събота. Един ден, след много години, Зигфрид надникнал през ключалката и видял Мелузина на един кладенец. Тя решела златната си коса, докато държала ключа за стаята си в уста. Както и да е, тя нито имала крака, нито имала корем, долната част на тялото й била на риба, включително и с опашка. Реакцията му на изненада била да изкрещи, което накарало Мелузина да изчезне във водата. Зигфрид никога повече не я видял. Когато влязъл в стаята, нея вече я нямало. Носели се слухове за бавачката, която от време на време виждала бял призрак, идващ да утеши най-малкото дете на Зигфрид и Мелузина, когато плачело. През 993 г.,на Богородица, Зигфрид сложил охрана пред всяка врата в замъка. В деня на 30-тата годишнина от подписването на договора, дяволът изведнъж се появил в стаята, обграден от облак от сяра. Очарованието попречило на всички да се мръднат дори и сантиметър. Сатаната го сграбчил, подържал го и изчезнал през прозореца. Мръсна жълта мъгла обгърнала стаята. От този ден нататък, никой войник не искал да пази замъка на Зигфрид отново. Един единствен път се появил смел войник. В тъмнината на вечерта, той видял жена, която му се молела да я пусне. Скалата се разклатила, но той дал думата си на Мелузина. В продължение на девет дни той трябвало да стои зад олтара в Доминиканската църква в полунощ. На десетия път там щяла да се появи червена змия, Мелузина, държаща ключ в устата си. Войникът трябвало да вземе ключа със собствената си уста и да го хвърли в Алцет. Мелузина щяла да бъде освободена, замъкът щял да изчезне и животът да стане същия, какъвто е бил през 963 г. Обаче на деветия път войникът дошъл късно и чул ужасяващ писък. Мелузина не била освободена до ден днешен. Тя стои в Бокфийлс и шие рокля. На всеки седем години прави по един бод. Когато роклята е завършена, град Люксембург ще рухне и Мелузина ще бъде заровена под него. MALTA Saint Dimitri An old woman named Zgugina lived with her son in an old house in the village of Gharb in Gozo. They lived close to the chapel of San Dimitri and Zgugina would go there praying everyday for San Dimitri to offer protection to her son. It was a time when pirates would often attack the Maltese Islands. One day a ship full of pirates landed near Gharb. These pirates attacked the village and also took Zgugina's son in chains as a slave. Zgugina went into the chapel and prayed in front of the painting of San Dimitri; she made a vow that if he would save her son she would light a votive lamp everyday in the chapel. The story says that at this point Zgugina saw the painting moving, and out of it came San Dimitri on his white horse. The Saint went on the sea chasing the pirates' ship. Zgugina continued praying and some time later Dimitri returned with Zgugina's son in his arm, and the Saint went back in the painting. Zgugina continued to light the votive lamp each day of her life. Many years passed, and an earthquake shocked the land and the chapel fell into the sea where it lay undamaged on the seabed. The legend says that fishermen still see the light from Zgugina's candle from underwater. Source: http://www.ioikids.net/ioikids/lessons/history/lesson3/2.html Pavel Plamenov Bogushev – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Свети Димитър Имало едно време в село Aрб в остров Гозо една старица на име Згугина. Тя и синът й живеели в една стара къща близо до църквата на Свети Димитър. Всеки ден Згугина ходила до църквата, за да се моли на Свети Димитър да пази сина й. Било такова време, когато пирати често атакували Малтийските острови, и един ден кораб с пирати акостирал до Гарб. Пиратите нападнали селото и оковали сина на Згугина във вериги, взимайки го за роб. Згугина отишла в църквата и се помолила пред иконата на Свети Димитър; дала обет, че ако светецът спаси сина й, тя щяла да пали свещ всеки ден. Според легендата тогава Згугина видяла как иконата помръднала и от нея излязъл свети Димитър на белия си кон. Светецът тръгнал по морето, гонейки пиратския кораб. Згугина продължила да се моли и след известно време светецът се завърнал, водейки сина й с ръка, а след това се върнал в иконата. Згугина продължила да пали свещ всеки ден до края на живота си. Минали много години и земетресение разтресло земята, а църквата пропаднала в морето, където стояла непокътната на морското дъно. Но казват, че рибарите още виждат светлината от свещта на Згугина да свети под водата. Павел Пламенов Богушев – 8 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ POLAND Legenda o Syrence Dawno dawno temu przypłynęły z Atlantyku na Bałtyk dwie siostry - syreny; piękne kobiety z rybimi ogonami, zamieszkujące w głębinach mórz. Jedna z nich upodobała sobie skały w cieśninach duńskich i do tej pory możemy ją zobaczyć siedzącą na skale u wejścia do portu w Kopenhadze. Druga dopłynęła aż do wielkiego nadmorskiego portu Gdańsk, a potem Wisłą popłynęła w górę jej biegu. Podobno właśnie u podnóża dzisiejszego Starego Miasta wyszła z wody na piaszczysty brzeg, aby odpocząć, a że miejsce spodobało się jej, postanowiła tu zostać. Rychło rybacy zauważyli, że ktoś podczas ich połowu wzburza fale Wisły, plącze sieci i wypuszcza ryby z więcierzy. Ponieważ jednak syrena oczarowywała ich swym pięknym śpiewem, nic jej nie zrobili. Bela Boyanova Petkova – 6 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Pewnego razu bogaty kupiec zobaczył syrenę i usłyszał jej piękny śpiew. Szybko przeliczył, ile zarobi, jeżeli uwięzi syrenę i będzie ją pokazywać na jarmarkach. Podstępem ujął syrenę i uwięził ją w drewnianej szopie, bez dostępu do wody. Skargi syreny usłyszał młody parobek, syn rybaka i z pomocą przyjaciół w nocy uwolnił ją. Syrena z wdzięczności za to, że mieszkańcy stanęli w jej obronie obiecała im, że w razie potrzeby oni też mogą liczyć na jej pomoc. I dlatego warszawska syrena jest uzbrojona - ma miecz i tarczę dla obrony naszego miasta. Desislava Ivanova Merzachieva – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Tyle legenda. Nie wiadomo skąd syrena wzięła się w herbie Warszawy, w każdym razie była w nim już w II poł. XVI w. Tylko, że wtedy syrena to był stwór z tułowiem ptaka, rękami, ogonem ryby i nogami ptasimi zakończonymi pazurami; prawdopodobnie średniowieczni mieszkańcy miasta nasłuchali się opowieści o dziwnych stworach żyjących w zamorskich krainach, a opowieść o syrenach szczególnie im się spodobała. SOURCE: http://www.infowarszawa.pl/index.php?option=com_content&view=article&id=107&Itemid=43 Bojidara Stoyanova Nikolova – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The Legend of The Warsaw Mermaid A long time ago, a prince from the Mazowsze Region took his men and went hunting. In the forest, he saw a wild beast and was determined to kill it. He was close enough to shoot at it the arrow from his bow, but as he took his aim, the beast suddenly disappeared. Thoroughly surprised, the prince decided to stop at the nearby river for a drink of water. As he bent over to drink, he saw the mermaid. Bela Boyanova Petkova – 6 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The mermaid told the Prince to follow the arrow she shot from her bow. The prince followed the arrow along the river's edge until he reached a clearing. In the clearing he saw a run-down fisherman’s cottage under a large oak tree. He went to the cottage to ask for food. Inside, the Prince saw a young woman sitting by the fireplace feeding her twin babies: a boy and a girl. The young woman shared her food with the Prince. Desislava Ivanova Merzachieva – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ After the meal, the Prince and the young woman sat in front of the cottage and looked out at the river. The prince insisted that the young woman name her baby son, Wars and her baby daughter, Sawa. He told her to clear the land around the cottage and plant crops. He gave this land to the young woman and her children. He knew that they would work hard to make the land valuable and a village would result. This village would become Warsaw. As the young woman listened to the Prince, she saw the mermaid rise from the river's waves. The mermaid said the village would grow into a beautiful city because of the hard work of the simple fisherman who chose to live there. http:/wings.buffalo.edu/info-poland According to legend, a Mermaid swimming in the sea stopped on the riverbank near the Old Town to rest. She found the place so admirable that she decided to stay. Local fishermen living nearby noticed that something was creating waves, tangling nets, and releasing their fish. Although their original intention was to trap the offender, they fell in love with the Mermaid upon hearing her sing. Later, a rich merchant trapped the Mermaid and imprisoned her in a wooden hut. A young fisherman heard the Mermaid’s cry and with the help of his mates, released her, whereupon she declared her readiness to offer fishermen her help whenever it would be needed. Ever since, the Mermaid, armed with sword and shield, has been ready to help protect the city and its residents. http://warsawtour.pl/en/warsaw-for-everyone/for-kids/warsaw-legends-3160.html?page=0,0 Bojidara Stoyanova Nikolova – 7 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Легенда за варшавската русалка Много отдавна eдин принц от Мазовския край тръгнал на лов с придворните си. В гората видял див звяр и решил да го убие. Бил достатъчно близко, за да стреля по него с лъка си, но като се прицелил, звярът изведнъж изчезнал. Смаян, принцът решил да спре до близката река и да пийне малко вода. Като се навел да пие, видял, че в реката плувала русалка. Бела Боянова Петкова – 6 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Русалката казала на принца да следва стрелата, която тя изстреляла от своя лък. Принцът следвал стрелата по брега на реката, докато стигнал до една полянка. Там той видял бедна рибарска къщурка под голям дъб. Спрял до къщурката да попита за храна. Вътре живеела млада жена, която седяла до огнището и хранела две бебета-близнаци, момче и момиче. Майката споделила храната си с принца. След като се нахранили, принцът и младата жена седели пред къщата и гледали към реката. Принцът й казал да кръсти малкия си син Варш, а дъщерята Ава. Дал й земята покрай къщурката и я посъветвал да я прекопае и да засади посеви. Знаел, че те ще работят усърдно, за да обработят земята и на това хубаво място ще се създаде село. Това село щяло да се казва Варшава. Десислава Иванова Меразчиева – 7 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Докато младата майка слушала принца, тя видяла как русалка се подала от речните вълни. Русалката казала, че селото щяло да стане прекрасен град заради тежкия труд на семейството на обикновения рибар, който избрал да живее тук. Божидара Стоянова Николова – 9 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ PORTUGAL The Myth of the Adamastor Na expansão europeia dos séculos XV e XVI, Portugal desempenhou um papel pioneiro e preponderante. O povo português abriu o caminho na descoberta do Novo Mundo. Assim, num acto heróico e audaz, por mares nunca dantes navegados, os nossos marinheiros enfrentaram o desconhecido. A par deste momento conquistador, renasceu uma corrente literária em Portugal cujo principal responsável e representante foi o grande poeta Luís Vaz de Camões. A sua obra “Os Lusíadas”, dedicada ao jovem rei D. Sebastião, aborda a viagem de Vasco da Gama na descoberta do caminho marítimo para a Índia. “Os Lusíadas” são, assim, uma obra intemporal e simbólica do apogeu português, na qual vários mitos são contemplados, nomeadamente o mito do Adamastor. Passaram-se cinco dias de navegação calma quando, de repente, numa noite, uma nuvem escura nos aparece. Vinha tão carregada, ficamos cheios de medo. Tanto, que pedia ajuda a Deus. Mal começara a rezar, quando se apresenta a nossos olhos uma figura enorme, gigantesca e horrenda. Tinha o rosto carregado, a barba esquálida, os olhos encovados, a cor terrena e pálida; toda a postura era medonha e má. Tinha os cabelos cheios de terra e crespos; os dentes eram amarelos e a boca negra. Além disso, falou-nos num tom de voz horrendo e grosso que pareceu sair do mar profundo. Por isso ficamos, eu e todos, arrepiados. E disse em tom irado: - Ò gente ousada, já que, ultrapassando os limites proibidos, ousas navegar nos meus mares, que nunca foram sulcados por nenhum humano, e vens ver os segredos escondidos da natureza e do mar, o que é vedado aos humanos, ouve os castigos que reservo para o vosso atrevimento. Sabe que, daqui para a frente, todas as naus que fizerem esta viagem me terão como inimigo, eu farei com que haja naufrágios, perdições de toda a sorte que o menor mal de todos seja a morte. Será o caso de Bartolomeu Dias, que foi quem me descobriu e em quem me vingarei. O mesmo vai suceder a D. Francisco de Almeida, primeiro vice-rei da Índia que aqui morrerá, no sue regresso à pátria. E será o caso de Manuel de Sousa Sepúlveda, que naufragará por estes sítios, com sua mulher amantíssima e com os filhos. Antes de morrerem abraçados, verão morrer com grande sofrimento os seus filhos, gerados de tanto amos, e serão sujeitos a maus tratos pelos negros indígenas. Kristian Emilov Tiholov – 12 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Mais ia a dizer o monstro horrendo, quando, de pé, o interpelei, perguntando, sem mostrar receio: -Quem és tu? Que esse estupendo corpo, certo me tem maravilhado! E então algo de estranho se passou. Dando um espantoso e grande brado, respondeu-me, com voz amarga, como se a pergunta o tivesse magoado: -Eu sou o Cabo que vós chamais de Tormentório ou das Tormentas, desconhecido dos grandes geógrafos antigos. Aqui termino toda a costa africana. Fui um dos Gigantes que defrontaram os Deuses do Olimpo, em guerra sangrenta. O meu nome é Adamastor e coube-me, como missão, defrontar Neptuno. No entanto, apaixonei-me por Tétis, a princesa das águas, e por ela desprezei todas as restantes deusas. Aconteceu um dia em que a vi nua na praia, acompanhada das Nereidas. A partir daí senti-me irremediavelmente preso. Tendo consciência de que seria difícil alcançá-la, dado que sou muito feio, decidi tomá-la pela força das armas e fiz saber isto a Dóris, sua mãe, para que ela pudesse convencê-la a aceitar-me. Dóris foi então falar com ela e ela respondeu-lhe: -Qual será o amor bastante de ninfa, que sustente o de um Gigante? No entanto, eu vou encontrar uma maneira de evitar a guerra, sem ficar prejudicada ou desonrada. Fiquei convencido e, ingenuamente, desisti da guerra. Numa noite, prometida por Dóris, aparece-me o gesto lindo da branca Tétis, única, despida. Corro como louco para ela, procurando abraçar aquela que era vida deste corpo e beijando-lhe as faces e os cabelos. Mas, e nem sei como contá-lo, achei-me abraçado, não à minha amada, mas a um duro monte, frente a um penedo eu próprio transformado em penedo! Ò ninfa, a mais formosa do oceano, já que minha presença não te agrada, que te custava ter-me neste engano, ou fosse monte, nuvem, sonho, ou nada! Por esta altura já todos os meus irmãos tinham sido vencidos e transformados em montes e também eu comecei a sentir que me transformava neste Cabo. Mas o que mais me dói ainda é que, por mais dobradas mágoas, me anda Tétis cercando desta águas. Assim contava o Gigante e, chorando, afastou-se de nós. Eu então fiz uma prece a Deus, pedindo-lhe que as profecias do Adamastor se não viessem a verificar. (…) Imagina tu, Rei, como estávamos já todos cansados e perdidos, por fomes e tormentas e dificuldades que passáramos, por climas e mares desconhecidos, pelo corrupto mantimento, nocivo ao corpo humano e, sobretudo, por falta de alegrias que nos dessem esperanças. Garanto-te que, se portugueses não fossemos, não teríamos sido tão obedientes e leais ao nosso Rei. Mensagem implícita: O Adamastor representa o Cabo das Tormentas, actualmente Cabo da Boa Esperança onde se situa a Cidade do Cabo, na África do Sul. É o ponto onde o Oceano Índico encontra o Atlântico simbolizando o encontro das culturas oriental e europeia. Este monstro personifica os obstáculos com que os marinheiros se depararam ao longo da viagem e, neste sentido, a sua ultrapassagem simboliza a audácia, a coragem, a persistência da nação portuguesa na conquista do seu grandioso e vasto império. The Myth of Adamastor INTRODUCTION During the European expansion in the XV and XVI centuries, Portugal had a pioneer and predominant role. The Portuguese people opened way in the discovery of the New World. Thus in a brave and heroic act our sailors faced the unknown seas that had never been sailed before. At the same time, there was the rebirth of a literary style in Portugal whose main responsible and representative was the great poet Luís Vaz de Camões. The poet’s work “Os Lusíadas”, dedicated to the young king Sebastian, approaches the journey of Vasco da Gama through the discovery of the sea way to India. So “Os Lusíadas” are a symbolic book that has survived time. It is about the Portuguese apogee in which lots of myths are contemplated, specially the one about Adamastor. THE ACTUAL MYTH Five days of calm sailing had gone by, when suddenly during the night a dark cloud hovered over us. It was so loaded that we were feared we would die.Scared enough to ask God to help me. At the moment I started to pray the cloud would turn into a horrible huge figure instead. Its face was full of expressions: a grey slimy, untidy beard, deep eyes, earth-like skin; all its posture was frightening and supernatural. It had filthy, curly hair. Its teeth were yellow and the mouth was a black hole. It then bellowed out to us with a horrifying, threatening roar that seemed to emerge from the depths of the sea, which made our blood run cold. Kristian Emilov Tiholov – 12 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The figure threatened in an angry voice: -You, brave people who dare to sail through my never before sailed seas, breaking the forbidden limits and seeking Nature’s hidden secrets, barred from all human beings. You listen to the punishment that I have in store for your boldness. Be aware that from now on all ships which may attempt to carry out this journey will have me as their bitter enemy. I will order all sorts of shipwrecks, losses and every machination of the Devil. Let the least of your adversities be death. That is what awaits Bartolomeu Dias who was the one who discovered me and on whom I will take the bitterest revenge. The same will happen to D. Francisco de Almeida, the first viceroy of India, who will die here on his return to his country. The same will happen to Manuel de Sousa Sepúlveda, who will suffer shipwreck here with his beloved wife and children. Before they die, they will watch their children, who were so lovingly conceived, die in agony, and then they will be slaves of the African indigenous peoples. The monster rumbled on until I stood up and asked him without fear: -Who are you whose great body has certainly surprised me? And suddenly something happened. In a boisterous, petrifying roar it retorted in its deep voice as if my question had distressed him: -I am the Cape which you call Stormy or of Torments, unknown to the ancient great geographers. Here I round off all the African Coast. I was one of the Giants that faced the Olympic Gods in a bloody war. My name is Adamastor and my mission is to defeat Neptune. Meanwhile I fell in love with Thetis, the princess of waters and for her I despised all the other Goddesses. It happened one day on the beach when I saw her naked followed by her Nereid nymphs. After that day I felt irreversibly bound to her. Being aware that it will be difficult to impress her being so ugly, I decided to take her by the power of weapons and made it known to her mother Doris so that she would persuade her to accept me. Doris spoke to her daughter who answered: -What nymph´s love will suffice that can match a Giant’s? Yet I will find a way to avoid the war without being hurt or dishonored. I was convinced and naively I gave up on the war. One night, as promised by Doris, the beautiful figure of Thetis, white and naked, appeared to me. I ran to her like a fool trying to hug the one that was the life of this body and kiss her face and hair. But, I don’t know how to say this: I found myself hugging, not my beloved Thetis but a hard rock in front of a cliff and myself transformed into a rock, too! You, nymph, the most beautiful in the ocean, even if my presence does not appeal to you, would it make any difference if you let me live in this deception or be a rock, a cloud, or nothing? All my bothers had been defeated and transformed into rocks by then and I also started to feel I was turning into this Cape. But what still hurts me is that Thetis is always in these waters despising my great misery.” So spoke the Giant, and crying, he moved away from us. And then I prayed to God and begged Him not to let Adamastor’s prophecies come true. (…) Imagine, your Highness, our King, how tired and lost we were, the hunger and torments and hardships we had been through due to foul supplies, harmful to the body, amidst unknown seas and weather but most of all for the lack of joys that would give us hope. I assure you that had we not been Portuguese, we would not have been so duteous and loyal to our King. IMPLICIT MESSAGE: The Adamastor represents the Cape of Torments, also called Cape of Good Hope which is today near Cape Town in South Africa. This monster personifies the obstacles the sailors had to face during their journey. This overcoming symbolizes, at the national level, the Portuguese nation’s audacity, courage and persistence in the conquest of its glorious, vast empire. At the individual level, it also encourages persistence, boldness and determination. Митът за Адамастор Увод През Европейската експанзия през 15 и 16 век Португалия имала изследователска и доминираща роля. Португалците били първи в откриването на Новия свят. Така със своите храбри и героически действия нашите моряци се изправиха пред непознатите морета, които преди никога не били преплувани. По същото време е имало и прераждане на литературния стил в Португалия породено от великия поет Луиш ди Камоинш. Неговата работа “Os Lusíadas” била посветена на младия крал Себастиан и разказва за пътуването на Васко да Гама, което води до откриването на водния път до Индия. Така че “Os Lusíadas” е символична книга, успяла да оцелее до ден днешен. Тя описва португалския апогей, когато много митове били създадени, особено този за Адамастор. Митът За пет дни плаването беше спокойно, когато изведнъж през нощта тъмен облак се появи над нас. Беше толкова голям, че ние се страхувахме, че ще умрем. Бяхме достатъчно уплашени да поискаме помощ от Бог. В момента, когато започнах да се моля облакът се превърна в ужасна огромна фигура. Неговото лице имаше страховито изражение: сива кална мръсна брада, дълбоки очи, кожа подобна на пръст; цялата му поза беше плашеща и свръхестествена. То имаше мръсна и къдрава коса. Неговите зъби бяха жълти и устата му беше черна дупка. Тогава то издаде страховит рев, който звучеше както, че ли идваше от дълбините на морето и накара нашата кръв да замръзне. Кристиян Емилов Тихолов – 12 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Фигурата ни заплаши с гневен глас: - Вие, смели хора се осмелихте да плавате в моето, никога преплавано до сега, море, преминавайки забранени граници и търсейки скритите тайни на Природата, непредназначени за човека. Чуйте наказанията, които съм подготвил заради вашия кураж. Знайте, че всички кораби опитващи това пътешествие ще бъдат мой вечен враг. Ще предизвикам най – различни корабокрушения, загуби и всяка интрига на Дявола. Нека най-малката ви тревога да е смърт. Това го очаква Бартоломеу Диаш, който ме откри и на когото ще си отмъстя жестоко. Същото ще стане и с Д. Франциско де Алмеида, първият вицекрал на Индия, който ще умре тук при връщането си в родината си. Същото ще се случи с Мануел де Соса Сепулведа, който ще претърпи корабокрушение тук заедно с неговата обична съпруга и деца. Преди да умрат, те ще гледат как техните деца, които били заченати с любов, умират в агония и тогава те ще станат роби на африканските местни хора. Чудовището продължи да изброява докато не застанах и попитах без страх: - Кой си ти, чийто голямо тяло със сигурност ме е изненадало? И изведнъж нещо стана. След шумен плашещ рев то отговори със своя дълбок глас все едно въпросът го притесняваше: - Аз съм Носът, който вие наричате Бурен или На Мъките, непознат на древните велики географи. Тук свършва африканския бряг. Аз бях един от Гигантите, които се изправиха пред Олимпийските богове в кървава война. Моето име е Адамастор и моята мисия беше да победя Нептун. Междувременно аз се влюбих в Тесис, принцесата на водите и заради нея намразих другите богини. Случи се един ден на брега, когато я видях гола и след нея нейните Нереиди нимфи. След този ден аз се чувствах необратимо свързан с нея. Знаейки, че ще е трудно да я впечатля, защото съм толкова грозен, аз реших да я взема чрез сила. Аз уведомих нейната майка Дорис, за да може тя да убеди да ме приеме. Тя говори с дъщеря си, която отговори: - Любовта на коя нимфа би била равна на тази на гигант? Все пак ще намеря начин да избегна война без да бъда наранена или засрамена. Аз бях убеден в своя успех и наивно се отказах от войната. Една нощ, както беше обещала Дорис, красивата фигура на Тесис, бяла и гола, се появи пред мен. Аз отидох при нея като глупак, опитвайки се да прегърна жената, която значеше всичко за мен, да целуна нейното лице и коса. Не, не знам как да кажа това: аз осъзнах, че не прегръщам моята любима Тесис, а твърд камък пред стръмна скала и аз самият се превърнах в камък, също. Аз бях отчаян, че моята нимфа, най-красивата в океана, ме смяташе за непривлекателен и смятах, че няма значение дали съм камък, облак или нищо. Всичките ми братя бяха победени и превърнати в скали по същото време и аз започнах да чувствам как се трансформирам в този нос. Но това, което ме наранява все още, е че Тесис е винаги във водите, мразейки моята голяма мъка.” Това каза Гиганта и плачейки се отдръпна от нас. Тогава аз започнах да се моля на Бог да не позволи пророчествата на Адамастор да се сбъднат. (…) Представете си, ваше Величество, колко уморени и изгубени бяхме; глада, мъченията и трудностите, през които преминахме, вредни за тялото в непознатото море и време. И за повечето от нас липсата на радости ни обднадеждаваше. Уверявам Ви, че ако не бяхме португалци, нямаше да бъдем толкова отговорни и лоялни към нашия Крал. Скритото съобщение: Адамастор представлява Носът на Мъките, същото наричан Нос Добра Надежда, който днес е близо до град Кейп в Южна Африка. Това чудовище олицетворява препятствията, които моряците трябвало да преминат през техните пътешествия. Това преодоляване символизира на национално ниво дързостта, куража и постоянството на португалския народ по време на експанзията на неговата обширна империя. На индивидуалното ниво, историята насърчава постоянство, смелост и решителност. ROMANIA Meşterul Manole (de Ion Taloş) Scurtă introducere Există o ramură a culturii române care a rămas neatinsă odată cu trecerea secolelor. Acea parte sacră a culturii şi mitologiei noastre este reprezentată de aşa-numitele „mituri ale întemeietorilor”, care au pus bazele întregii noastre istorii şi civilizaţii într-un mod misterious dar totuşi glorios. Legenda meşterului Manole şi a soţiei sale, Ana, reprezintă unul dintre aceste mituri, probabil cel mai cunoscut, deoarece cultivă virtuţi precum credinţa, onestitatea şi cel mai important, sacrificiul. Legenda se referă la perioada domnitorului Neagoe Basarab (1512-1517), care a chemat la el pe cei mai buni meşteri din regiune pentru a ridica cea mai frumoasă mănăstire pe care ochiul omenesc o văzuse vreodata. Constructorii însărcinaţi cu această lucrare însă s-au izbit de acelaşi eveniment ciudat zi după zi: tot ceea ce construiau ziua se dărâma noaptea. Manole, unul dintre meşterii implicaţi în zidirea mănăstirii şi de asemenea cel cu cea mai puternică şi curată credinţă în Dumnezeu, a primit un mesaj divin într-unul din vise: construcţia nu putea fi terminată decât dacă meşterii făceau un sacrificiu. Aici vine momentul când Manole a făcut sacrificiul suprem. Cu credinţa lui de fier intactă, a fost de acord să-şi îngroape soţia însărcinată, pe Ana, în zidul mănăstirii. Legenda spune că zidirea bisericii a fost finalizată la scurt timp după aceasta, dezvăluind lumii cea mai frumoasă şi complexă mănăstire construită vreodată. Domnitorul, încercând să nu permită meşterilor să construiască o mănăstire şi mai frumoasă în altă parte, a ordonat să fie luate scările pe care aceştia urcaseră pe zidurile mănăstirii. Atunci meşterii şi-au confecţionat aripi din şindrile şi, precum Icar, s-au aruncat de pe ziduri încercând să scape. Locul unde se spune că a aterizat Manole este numit astăzi „Fântâna lui Manole” şi reprezintă un punct de atracţie turistică. Legenda a fost valorificată de-a lungul timpului în două legende populare româneşti : „Meşterul Manole” şi „Monastirea Argeşului”, dintre care, din motive de spaţiu, o vom transcrie aici doar pe prima: Meşterul Manole (de Ion Taloş) Cei nouă zidari, Nouă meşteri mari Ei se socotea, Ca ei să mi-ş facă Zid de mănăstire Să nu fie-n lume. Zâua zâduia, Noaptea se surpa. Ei se socotea, Jurământ punea Ca ei să nu spuie La neveste-acasă Şi care va merge Meşterul Manole Luni de dimineaţă Cu prânzu-nainte... În zâd s-o zâduiască. Opt necredincioşi... Credinţ-o călcatu, Credinţă n-avea Şi ei le spunea, Ele nu venea. Manole, Manole, Meşteru Manole, El credinţa-şi ţine Că el că nu-i spune La nevast-acasă. Luni de dimineaţă Ea mi se scula, Pruncu şi-l scălda, Prânzu şi-l făcea, La bărbat pleca. El când o vedea, Din gură grăia: De-ar da Dumnezeu Rugu să-i răsaie, Pe ea să mi-o-ncurce, Mâncarea s-o verse, Doar vremea va trece. Rugu-i răsărea, Ea mi-l d-ocolea, Măi tare venea. El când mi-o vedea, Cu mâna-i făcea 'Ndărăpt să se-ntoarcă. Ea, când îl vedea Măi tare venea, La el ajungea, Mâncarea punea. Zâdarii mi-o lua Şi-n zâd mi-o punea. Nimic nu-i vorghea, Num-o zâduia, Zâd pân-la genunchi. Ea din grai grăia: - Voi nouă zidari, Nouă meşteri mari, Doar voi nu glumiţi De mă zâduiţi Zâd pân-la genunchi? Nimic nu-i zicea, Num-o zâduia, Zâd până la brâu, Ea iar din grai grăia: Manole, Manole, Meştere Manole, Dar voi nu glumiţi De mă zâduiţi Zâd până la brâu, Că zâdu mă strânge, Ţâţişoara-m' curge Şi copilu-m' plânge. Nimic nu-i zicea, Num-o zâduia Zâd până la ţâţe. Ea iar din grai grăia: - Manole, Manole, Meştere Manole, Ţie nu ţi-i milă De a ta soţie? Că zâdu mă strânge, Ţâţişoara-m' curge Şi copilu-m' plânge. Nimic nu-i zicea Num-o zâduia Zâd până la gâtu. Ea iar din grai grăia: - Manole, Manole, Meştere Manole, Ţie nu ţi-i milă De a ta soţie? Văd că nu glumiţi De mă zâduiţi. Zâd până la gâtu, Că zâdu mă strânge, Ţâţişoara-m' curge Şi pruncuşoru-m' plânge. Da'voi să-mi lăsaţi Loc leagănului La căpu zâdului, Vântu când o bate Ni l-o legăna Şi când îmi va ninge Pruncu mi l-o unge Şi când o ploua Pruncu-l va scălda. Lui cu mama lui, Lui cu mama lui! The Legend of Mason Manole Brief Introduction There is a branch of Romania’s culture that has remained untouched with the passing of the centuries. That sacred part of our culture and mythology consists of the so-called “founding myths”, which laid the foundation of our entire history and civilization in a mysterious yet glorifying manner. The legend of mason Manole and his wife Ana represents one of these myths, probably the most well-known one, especially because it praises the idea of faith, honesty and most importantly, sacrifice. The legend refers to the historical period of the ruler Neagoe Basarab (1512-1517), who summoned the best craftsmen in the region to help build the most beautiful monastery the world had ever seen. However, the builders in charge with the construction of the monastery (later to be called the Monastery of Argeş) are said to have experienced the same strange event day after day: all the walls they managed to lay in one day would crumble during the night. Manole, one of the masons involved in the building of the monument and also the one with the purest and strongest faith in God, was told in one of his dreams that a human sacrifice had to be fulfilled in order to complete the construction. Here is where the ultimate sacrifice had to be made: Manole, with his iron faith intact, agreed to bury his pregnant wife Ana inside the wall of the monastery. Legend has it that the construction was completed soon after this episode, revealing the most complex and amazing monastery the world and the ruler of that county had ever seen. In order to prevent the workers from building an even more beautiful monastery elsewhere, the ladders they used to climb on the walls of the monastery are said to have been removed, by order of the ruler himself. The masons then built themselves shingle wings and, like Icar, jumped off the building trying to escape. The place where Manole landed is now referred to as the “Fountain of Manole” and represents a major attraction. This legend has been depicted in two Romanian popular ballads: “The Monastery of Argeş” („Monastirea Argeşului”) and “Mason Manole” („Meşterul Manole”). The following poem brings together the elements and essence of both these ballads: The Legend of Mason Manole Nine crafty masons Gifted with patience By the king were called To lay a stone wall. Not just any wall… The wall of a monastery Of such an unequaled kind No human eye was to find Elsewhere. What the masons laid ‘Till dusk it remained And then it collapsed. Monday so it was, Tuesday was the same Who could be to blame? Mason Manole, the wisest of the fold, After all of this, in his dream was told: The wall would always fail to last Unless they all agreed to cast The first sister or wife to come, Bring food or beverages to some, In stone. Out of the ring of nine Eight were inclined to crime The pact they forthwith broke With their ladies they all spoke… For the deed was far from joke. It all happened the next morning When the forests were all mourning And the winds were loudly howling And Manole was out growling: ‘Let not Ana come today, May large logs stay in her way Make her even go astray And then keep her far away Oh, to thee my Lord I pray.’ God listened to his prayer But nothing could come to stay her Ana faced both rain and storm, Barriers of every shape and form Faithful to her dear, kind man She proceeded with her plan. When she got there with the meal It was time for his ordeal… Manole, with his raw heart bleeding His ears pierced by all her pleading Strong in God as he’d been raised Did what he thought God would praise. He and the other eight men Built a wall with Ana in. Her face being incorporated With last strengths she sadly stated: ‘At the side of this death’s wall Leave a baby’s crib ye shall With the wind he will be swayed By the rain he will be laved The snow may anoint my son But his weeping will go on.’ LAURA TOCIU - Arad - Romania Зидарят Маноле Увод Има клон на румънската културата, който е останал непокътнат с преминаване на вековете. Тази свята част от нашата култура и митология се състои от така наречените "учредителни митове", които са поставили основата на цялата ни история и древна цивилизация по мистериозен, но все пак славен начин. Легенда за Мейсън Маноле и съпругата му Ана представлява един от тези митове, вероятно най-известният, особено защото той възхвалява идеята за вярата, честността и най-важното - жертвата. Легендата се отнася до исторически период на владетеля Неагое Басараб (1512-1517), който повикал най-добрите майстори - занаятчии в региона, за да помогнат за изграждането на най-красивия манастир, който света някога е виждал. Въпреки това, строителите, отговарящи за изграждането на манастира (по-късно наричан Манастирът Арджеш) е казвано, че са се сблъсквали със същите странни случаи ден след ден: всички стени, които са успели да изградят през деня, рухвали през нощта. На Маноле, един от зидарите участващи в строежа на паметника и също така с най - чистата и най - силната вяра в Бога, му било казано в един от сънищата му, че трябвало да се извърши човешко жертвоприношение, за да се завърши изграждането. Тук е мястото, където трябвало да бъде направена върховната жертва: Маноле, с неговата желязно здрава вяра, се съгласил да погребе бременната си жена Ана във вътрешността на стена на манастира. Преданието гласи, че строителството било завършено скоро след тази случка, разкривайки най - сложният и изумителен манастир в света, който владетелят на тази област някога е виждал. С цел да попречат на работниците да изградят дори по - красив от този манастир другаде, стълбите които те използвали, за да се качат на стените на манастира се смята, че са били отстранени, по заповед на самия владетел. Зидарите си построили помежду си крила и, като Икар, скочили от сградата, опитвайки се да избягат. Мястото, където Маноле се приземил, сега се нарича "чешмата на Маноле" и е голяма атракция. Тази легенда е изобразена в две известни румънски балади: "Манастир Арджеш " ( "Monastirea Argeşului") и "Зидарят Маноле" ( "Meşterul Manole" ). Следното стихотворение обединява елементи от същността на тези балади: "Зидарят Маноле" Девет хитри зидари Надарени с търпение От краля бяха повикани Да положат каменна стена. Не просто обикновена стена ... Стената на манастир От такъв небивал вид Че никое човешко око да не намери На други места. Какво зидарите построили До вечерта остава И след това се срива. Понеделник, така беше, Вторник- същото Кой би могъл да бъде виновен? Мейсън Маноле, най-мъдрият от кошарата, След всичко това, в съня му му бе казано: Стената не ще успее да издържи Освен ако всички те се съгласят да дадат Първата сестра или жена да дойде, Донесете храна или напитки, за някои, В камък. От всички девет Осем са склонни на престъпност Пактът те незабавно нарушиха Със своите дами всички те говориха ... За деянието далеч от шега. Всичко се случи на следващата сутрин Когато горите скърбяха И ветровете силно виеха И Маноле навън ръмжеше: "Нека Ана не дойде днес, Дано големи трупи препречат пътя й Накарайте я дори се заблуди И след това я дръж далече О, на тебе моя Господ се моля. " Бог слушаше молитвата му Но нищо не може да й попречи Ана се изправи пред дъжд и буря, Бариери във всяка форма Вярна си скъпия си, мил мъж Тя продължи с плана си. Когато стигна там с храна Беше време за неговото изпитание ... Маноле, със сурово кървящо сърце Ушите му пронизани от цялото й молене Верен на Бога както са го отгледали Направи какво мисли че Бог ще хвали. Той и останалите осем мъже Построиха стена с Ана в нея Лицето й включено С последни сили тя тъжно заяви: "В страни от тази стената на смъртта Оставете креватчето на бебето защото скоро С вятъра ще се люлее От дъжда, той ще бъде мит Снегът ще помаже сина ми Но неговият плач ще продължи. " SLOVAKIA O troch grošoch Slovenská ľudová rozprávka (zo zbierky Pavla Dobšinského) Kopal raz jeden chudobný človek pri hradskej ceste priekopy. A neviem, ako sa stalo, ako nie, dosť na tom, že sám kráľ voľakdesi šiel po tej ceste a opýtal sa chudobného človeka: „Povedzže mne ty, môj drahý, akú máš plácu na deň za túto ťažkú robotu?“ „Ha, najjasnejší kráľu, ja mám na deň tri groše.“ Zadivil sa kráľ nad tým a opýtal sa ho, ako môže na tých troch grošoch vyžiť. „Jaj, Vaša Jasnosť, čoby len vyžiť, to by ešte bolo ľahko; ale ja z tých troch grošov prvý vraciam, druhý požičiavam a kremä na tom treťom sám žijem.“ Ale tu veru kráľ nerozumel, čo to znamená; trel si rukou čelo, že si rozhúta, čo by to, ako by to mohlo byť. No nevyhútal nič, len pekne-krásne priznal, že on veru nerozumie, ako by to mohlo byť, z troch grošov i vracať i požičiavať i vyžiť. „Nuž, najjasnejší pane,“ povie chudobný človek, „to je takto! Chovám si otca už starého a nevládneho, tomu vraciam; bo on ma vychoval. Ale chovám i jedného malého syna: tomu požičiavam, aby mi vrátil, keď ostariem sa. A na treťom groši aj sám potrebujem žiť. „No dobre, keď je tak,“ zaradoval sa kráľ. „Vidíš, môj drahý, ja mám doma dvanástich radcov a čím väčšiu im plácu dávam, tým väčšmi ponosujú sa mi, že nemajú z čoho žiť a troviť. Teraz im ja zahádam túto hádku, čo si mi ty povedal. Ale ak by prišli k tebe opytovať sa, nepovedzže im, čo to znamená, - pokým len môj obraz neuvidíš.“ Ako to dopovedal, daroval ešte sedliakovi za hrsť dukátov a odišiel domov. Len čo došiel, dal zavolať tých dvanástich radcov pred seba: „Vy,“ povedá im, „čo na toľkých peňazoch nemôžete vyžiť; jesto tu v krajine jeden človek, ktorý má na deň kremä tri groše a ešte aj z tých jeden vracia, druhý požičiava a iba na tom treťom sám žije - predsa statočne vyžije. Teraz, keď ste múdri, povedzte mne vy, ako je to možno; lebo ak mi do pozajtrajška nepoviete, dám vás všetkých z krajiny vyhnať, aby ste mi aspoň darmo chlieb nejedli.“ Pobrali sa slávni radcovia s ovesenými nosmi domov a zasadli do rady, čo ako by to bolo. Každý chcel byť múdrejší a ono za rozum prostého človeka žiaden pohodiť nemohol. Minul deň, míňal sa i druhý; na tretie ráno mali už postaviť sa pred kráľa a ešte nevedeli tej veci ani vývod ani rozvod. Naveľa, naveľa voľakto im pošepol, kde by vyhľadali toho chudobného človeka, že im ten najskôr spod závozu pomôže. I vyhľadali ho a dostavili sa hneď všetci k nemu. Prosbou, hrozbou, zle, nedobre dotierali doňho, aby im povedal, ako je to s tými troma grošmi. Ale on veru nezľakol sa ich. Rozpovedal kráľovský rozkaz a že kremä ešte ak by mu kráľov obraz ukázali, tak by mohla byť z tej raži múka. „Kdeže ti my hriešni ľudia kráľov obraz ukážeme,“ hovorili títo, „veď kráľ na naše slovo k tebe nepríde a ty ani tak nesmieš pred neho?! Len daj voliak ináč nakriatnuť sa na tú rozpoveď.“ „A už keď ani to neviete, tak z tej múky chleba nenapečieme!“ Pokúsili sa aj o to ostatné: Nasľubovali mu hory, doly; navláčili mu veľa peňazí, že veď už aj bez kráľovej milosti má na čom žiť, aby im tú vec len rozpovedal. Ale on nič! Iba keď už peniaze naozaj na hŕbu nosili a on už dosť navysmieval sa im, že takí múdri páni nevedia si porady, vtedy vytiahol z vrecka jeden z tých dukátov, čo mu kráľ podaroval a riekol: „No vidíte, tuná je kráľov obraz, sám mi ho podaroval, vidím ho dobre; nemám čo obávať sa, že by som prestúpil kráľov rozkaz. A tak vám čo chcem, vyjaviť môžem.“ - A vyjavil im hádku! Tu potom na tretí deň radcovia ľahko rozprávali s kráľom, keď im chudobný človek svojho rozumu požičal. Ale aj kráľ zavoňal, čo je vo veci; lebo dal zavolať chudobného človeka a opýtal sa ho: „Povedzže mne ty, ako je to, že si ty ináč statočný človek a teraz predsa previnil si sa proti môjmu kráľovskému rozkazu?“ „Neprevinil som sa, najjasnejší kráľu, lebo som mlčal ako kameň, kým som neuvidel váš spravodlivý obraz. Tu ho mám ešte aj teraz, sami ste mi ho darovali“ - a vytiahol dukát s obrazom kráľovým a rozpovedal mu všetku príhodu s tými dvanástimi, i ako hrozili i prosili, i nadarúvali sa mu, i ako on navysmieval sa im. „No,“ povedal na to kráľ, „keď si ty taký múdry, že ty viac rozumu máš ako moji dvanásti radcovia, nebudeš ty viac priekopy kopať, ale budeš ako veľký pán v mojom dvore prebývať a vedľa mňa v rade zasadať.“ „A vy?“ - to zas k tým radcom hovoril. - „Či sa vy nehanbíte? Čože, akože teraz s vami? - Vám nielenže platy nepovýšim, ale vám ešte aj z toho utiahnem, čo máte!“ Neprišli tí viacej kráľa o plácu unúvať. Three Coppers A Slovak Folk Fairy Tale Collected by Pavol Dobšinský Once upon a time there was a poor man digging ditches by the main road. And believe it or not, one day the king himself went by and asked the poor man : “Tell me, my dear, what´s your pay for this hard work?“ “Ha, your Highness, I get three coppers a day.“ The astonished king asked how he could live on just three coppers to make ends meet. "Well, your Highness, if only to live, that would be fine, but out of the three coppers I return one, I lend one and only the third one is for me to get by.“ The king did not understand. Indeed, however he tried, he couldn´t think how this could be possible, to return, to lend and live with just three coppers. “Well, your Highness“, said the poor man, “it is like this. I look after my old father, he is the one who I return, for he brought me up. But I also have a little son, and he is the one to whom I lend it, so that he can return it to me when I am old. And I only need the last third copper for myself.“ “Well then, if that is so“, said the delighted king, “you know, I have twelve councillors at home, and the more I give them, the more they complain that they have very little to get by. I´ll give them this puzzle you just told me. But, alas, if they come to ask you about it, do not tell them, until you see my picture.“ As he said that he gave the peasant a handful of ducats and went home. As soon as he arrived at the palace, he asked his twelve councillors to come before him. “You“, he tells them, “why are you unable to live on the amount of money I pay you¬? There is a man in this country who lives on only three coppers a day, and he is able to return one, to lend one and keep only the third one for himself and still, he is an honest man! Now, if you are so wise, tell me, how this is possible? You have until the day after tomorrow to answer my question. If you cannot, you´ll be banished from the country. No longer will you eat my bread for free!“ The disappointed councillors discussed the problem, but each of them wanted to be wiser than the other, but none of them wanted to be indebted to the bright peasant. The days went by and in the third morning, when they were supposed to be standing before the king, they still had no answer to the puzzle. Since they couldn´t be helped, they decided to find the poor man, for he was the one who could give them a clue. And so they went to him. Begging, threatening, they forced him to tell them the answer about the three coppers, but he was not frightened by them, and told them about the king´s order which would not allow him to say anything until he saw the king´s picture. Only if they brought it to him, would he give them an answer. “How can we, poor sinners, bring you the king´s picture now¬?“, cried the councillors, “ the king won´t let us!“ “If you can´t even work that out, then I certainly won´t give you the answer“, said the peasant. They promised him the moon, brought him a fortune, arguing that he now had so much that he didn´t need the king´s pardon, only to get the answer from him. But he wouldn´t tell. Only when he had enough of mocking these clueless men, from his pocket, he pulled one of the king´s ducats, which the king had given him and said: “Here, can you see, is the king´s picture, I can see it well. I don´t have to worry about trespassing the king´s order. So I can tell you the answer.“ And so he did. It couldn´t have been easier for the councillors to talk to the king on the third day after the poor man had shared his mind. But the king sensed there was a problem, so he ordered the poor man to come before him and asked him: “Tell me, how could an honest man like you disobey my command?“ “I didn´t trespass anything, your Highness, for I was quiet as a mouse until I saw your fair picture. Here, I have it still with me, it was you who gave it to me“, and he showed the ducat with the king´s picture on it and told the king the whole story with the councillors, how they threatened and begged him, gave him gifts, but he only ridiculed them. “Dear me, if you are so bright, that you have more wisdom than my twelve councillors, no more will you be digging ditches, now you will live in my court like an honourable man and sit in my council.“ “And you“, he turned to the councillors, “shame on you! What should I do with you now? Not only will I not increase your pay, but I will take from what you already get!“ They never came to ask for more money again. Словашка народна приказка Имало едно време един беден човек, който копаел канавки до главния път. И вярвате или не, един ден царят отишъл на посещение и попитал бедния човек: "Кажи ми, друже , какво е заплащането ти за тази тежка работа?" "Ха, ваше величество, получавам три монети в денонощието." Учуденият цар попитал, как той би успявал да свърже двата края само с три монети. "Е, Ваше Височество, ако бяха само за да живея, щях да се справя, но от тях аз връщам една, давам една на заем и само третата е за мен, за да преживявам." Царят не разбирал. Как това би било възможно - да се връщат пари, да се отпускат заеми и да се живее само с три монети. "Е, Ваше Височество", казал бедняка , “ето как става. Грижа се за стария си баща, той е този, на когото връщам, защото ме отгледа. Но също имам малък син. На него давам, така че той може ми ги върне, когато остарея, а и аз се нуждая само от последната, трета пара." "Добре тогава, ако това е така", казал доволен царя: "аз имам дванадесет съветници у дома, и колкото повече им се даде, толкова повече те се оплакват, че е много малко, за да преживяват. Ще им дам тази загадка, която ти ми каза. Но ако те идват да те питат за това, не им казвай, докато не видиш моя картина. ". Той изрекъл тези думи, дал на селянина шепа дукати и отишъл у дома си. Веднага след като пристигнал в двореца, помолил своите дванадесет съветници да се явят пред него. "Вие", той им казва: "защо не сте в състояние да живеете с размера на парите, които ви се плащат? Има човек в тази страна, който живее само с три монети на ден, и е в състояние да върне една, да заеме една и да живее само с една трета от тях, и все пак, той е честен човек! Сега, ако сте толкова мъдри, кажете ми, как е възможно това? Имате време до вдругиден да отговорите на въпроса ми. Ако не можете, ще бъде изгонени от страната. Повече няма да ядете хляба си безплатно! " Разочарованите съветници обсъдили проблема, и всеки от тях искал да бъде по-мъдър от другите, но никой не искал да бъде длъжник на селянин. Дните минавали, и в третата сутрин, когато трябвало да се явят пред царя, все още нямали отговор на загадката. Тъй като те не могли да бъдат подпомогнати, решили да намерят най-бедния човек, защото той бил този, който можел да им даде представа. И така те отишли при него. Просили, заплашвали, принуждавали го да им каже отговорът за трите монети, но той не се изплашил от тях, и им разказал за царската заповед, която не му позволявала да каже, докато не видел картина на царя . Само чрез нея, те щели да получат отговор. "Как можем ние, бедните грешници, да ти донесем картината на царя сега?", проплакали съветниците, "царят няма да ни пусне!" "Ако не можете да отгатнете това, тогава аз със сигурност няма да ви дам отговор", казал селянинът. Те му обещали Луната, донесли му много пари, казали, че сега той имал толкова много, че той не се нуждаел от помилването на царя, само и само да получат отговора от него, но той не поддавал. Когато му писнало от подигравките на тези невежи мъже, извадил от джоба си, един от дукатите, които царят му беше дал и казал: "Ето, виждате ли, картината на царя, мога да я видя добре. Не е нужно да се притеснявате за изпълняването на царската заповед. Ще ви кажа отговора. "И така направил. Не могло да бъде по-лесно за съветниците да разговарят с царя на третия ден, след като бедния човек споделил отговора си. Но царят усетил, че имало проблем, така че той наредил на бедния човек да дойде при него и го попитал: "Кажи ми, как може един честен човек като теб, да не се подчини на моя заповед ." "Аз не съм нарушил нищо, ваше величество, бях тих като мишка, докато не видях вашата справедлива картина. Ето, казвам го, все още у мен, вие ми го дадохте ", и той показал дуката с лика на краля върху него. Разказал на царя цялата история със съветниците, как те застрашени го помолили, давали му подаръци, но той отхвърлял. "Боже мой, ако си толкова умен, значи притежаваш повече мъдрост от моите дванадесет съветници. Няма повече да копаеш канавки, сега ще живееш в моя дом като почтен човек и ще заемеш място в моя съвет." "А вие", той се обърнал към съветниците, "срам за вас! Какво да правя с вас сега? Не само няма да се увелича заплащането ви, но и ще взема онова, което вече ви се плаща!" Те така и не поискали повече пари никога повече. SLOVENIA Krpan Na Notranjskem stoji vas, Vrh po imenu. V tej vasici je živel v starih časih Martin Krpan, močan in silen človek. Nosil je od morja na svoji kobilici angleško sol, kar je bilo pa že tistikrat ostro prepovedano. Bilo je pozimi in sneg je ležal krog in krog. Držala je samo ozka gaz, ljudem od vasi do vasi, ker takrat še ni bilo takih cest kakor dandanes. Nesel je Krpan po ozki gazi na svoji kobilici nekoliko stotov soli, ko mu nasproti pripelje lep voz, v katerem se je cesar Janez ravno peljal v Trst. Krpan je bil kmečki človek, zato ga tudi ni prepoznal. Krpan je brž prijel kobilico in tovor z njo, ter jo prestavi v stran, da je voz ne bi podrl. To je naredil s takšno lahkoto, kakor drugi prestavijo stol. Ko je cesar to videl, je kočijažu dejal, naj takoj ustavi kočijo. Cesar je vprašal Krpana, kdo je. Ta pa mu je odgovoril, da je Krpan, doma z Vrha pri Sveti Trojici. »Kaj pa nosiš v tovoru?« ga cesar sprašuje naprej. Krpan se naglo izmisli in reče: »Kresilno gobo pa nekaj brusov sem naložil, gospod!« Cesar se začudi in pravi: »Če so brusi, zakaj so pa v vrečah?« Krpan ne pomišlja in hitro odgovori, da je v strahu, da brusni kamni ne bi popokali od mraza, priskrbel vrečo in jih pospravil vanjo. Minilo je leto, morda še več, Krpan pa je še zmeraj tovoril po hribih in dolinah. Na Dunaj pa je prišel strašen velikan, Brdavs po imenu. Ta je vabil vse junake našega cesarstva v boj. Čeprav v cesarstvu ni primanjkovalo pogumnih in hrabnih mož, ki so sprejeli Brdavsov izziv, je velikan vsakega premagal. Ker ni bil mož usmiljenega srca , mu ni zadostovala le zmaga v dvoboju, vendar je nasprotnikovo napako(nepravilnost) kruto kaznoval tako, da ga je umoril. Cesar se je že pričel bati, da se Brdavs ne bo ustavil, dokler ne pomori vsega njegovega plemstva. Ko je kočijaž slišal cesarjevo stisko, ga je opomnil, kako je tistega zimskega dne Krpan prestavil svojo kobilico. Ko cesar sliši kočijaža sam pri sebi pomisli, da »Če ne bo Krpan Brdavsa zmogel, ga drugi tudi drugi ne bodo,«. Zato je ponj poslal veliko kočijo. Ko je le-ta prispela v Krpanovo rojstno vas, je cesarski sel videl, kako je Krpan opravil z petnajstimi možmi in takoj videl, da je našel pravega. Krpan ga je vprašal, po kaj je prišel. Sel pa mu je naglo odgovoril: »Le urno zapri kobilo v konják, pa se hitro pražnje obleci. Pojdeva na Dunaj do cesarja.« Razloži mu, da cesar pošilja ponj, da bi se spopadel z Brdavsem in ga ubil, saj je orjak do sedaj vzel življenje polovici cesarjevega plemstva. Krpan je brž nataknil svoj najboljši telovnik, si na glavo poveznil svoj najlepši klobuk, saj se pred cesarjem ni hotel osmešiti, in tako sta krenila na Dunaj. Ko sta prispela v mesto, je bilo vse črno pregrnjeno, ljudje pa so klavrno lazili kakor mravlje. Tisti dan je namreč Brdavs ubil cesarjevega sina, ki se je pogumno hotel skusiti s krvoločnim vsiljivcem. Čeprav je cesar dvomil o Krpanovem uspehu, je bil vseeno olajšan, ko ga je zagledal. Cesar je Krpana toplo sprejel in ga povprašal po morebitnem načrtu, kako Brdavsu vzeti življenje. Krpan pa je gostitelju odvrnil le, naj ga nič ne skrbi kako in s čim bo premagal izzivalca. Krpanu so dali jesti in piti. In tako je izpraznil skoraj celotno cesarsko skladovnico hrane. Ko je bil sit sta se s cesarjem odpravila v orožarno. Krpan je izbiral in izbiral, vendar se je vse, česar se je dotaknil, v njegovih rokah spremenilo v prah, zato mu ni preostalo drugega, kot da si orožje izdela sam. V kovačnici si je izdelal orožje podobno mesarici in posekal najlepšo lipo cesarskega vrta, da si je izdelal jako debel kij. Potreboval je le še konja. Ker v cesarski konjušnici niso imeli dovolj močnega konja, da ga Krpan ne bi mogel za rep povleči iz hleva, so poslali po njegovo kobilico. Na dan boja se je zbral ves Dunaj. Ob pogledu na Krpana, svojega nasprotnika, je Brdavsa popadel smeh, saj je bil jezdec pol prevelik za kobilo, katero je jahal. Vseeno sta si tekmeca segla v roke. Krpan je pri tem Brdavsu tako stisnil roko, da mu je udarila kri izza nohtov. Brdavs se je malo zarežal, vendar ni rekel ničesar, le tiho si je mislil: »Kmet je kmet. Ne zna se bojevati.« Že ko sta tekmeca prvič zagnala drug proti drugem, je bil boj odločen. Brdavs je s svojo sabljo močno zamahnil proti Krpanu, ta pa je nastavil svoj kij. V mehek les se je sovražnikovo orožje globoko ugreznilo in ostal je brez orožja. Krpan pa je izrabil priložnost in s svojo mesarico obglavil svojega nasprotnika. Z Brdavsovo glavo se je vrnil v mesto. Cesar je Krpanu za nagrado ponudil roko svoje hčere, a Krpan in cesarica sta temu ostro nasprotovala. Čeprav sta bila glede nagrade istih misli, pa sta se ob slovesu močno sporekla. Ker je Krpan vedel, da med plemstvom ni priljubljen, je želel čim prej oditi. A cesar je vztrajal, da mu izplača zasluženo nagrado. Tako ga je Krpan prosil naj mu da dovoljenje za prevažanje angleške soli. Kljub ugovarjanju ministra Gregorja cesar izpolni Krpanovo željo. Krpan se je s svojo kobilico vrnil nazaj na Vrh pri Sveti Trojici in še naprej nemoteno prevažal angleško sol. Krpan Once there lived a certain Krpan, a huge, powerful man in a village in Inner Carniola known as Hilltop. It is not often that you see his like. He did not care for work but he carried English salt from the coast on his old mare. At that time this was strictly prohibited. It was winter and the snow lay deep all around. There was only a narrow track between each village, just wide enough for the folk to get by, for at that time there were no roads as there are now. Krpan was leading his mare, loaded with heavy sacks of salt, along this track when a beautiful carriage came jingling in the opposite direction. In the carriage sat the Emperor Johann who was on his was to Trieste. Krpan, who was a simple countryman, did not recognize him. He just picked up his mare, load and all, and moved to one side, safely out of the carriage’s way. To him, it was like moving a chair for someone. The Emperor, seeing this, asked the big man who he was and what he was carrying. “They call me Krpan”, came the reply, “I come from Hilltop, by Holy Trinity, two hours walk from here”. Krpan thought quickly and said that it was German tinder and a few whetstones. The Emperor also asked him how he had managed to move his horse so easily. Krpan grinned and said he could carry two such for two hours or more if needed. The Emperor thought to himself that this was worth remembering. A little over a year passed when one day, a horrible giant named Brdaus appeared in Vienna. He challenged every man in the Empire to fight. All the Emperor’s men were defeated and Brdaus killed all of them. The Emperor was very troubled. The carriage man heard this and reminded the Emperor of Krpan. He immediately sent for him. When the emperor’s messenger came to Hilltop, Krpan was just dealing with fifteen border guards. He grabbed one and swung him at the others until they took to their heels. The messenger explained that it was the Emperor who saw him how he had moved his mare and why they needed him in Vienna. It pleased Krpan to hear that he was Vienna’s last hope so he changed into his Sunday best and got into the carriage. When they arrived in Vienna, the whole city was in black because Brdaus had killed the Emperor’s son. The Emperor hurried to meet Krpan and took him to the upper quarters. Krpan could only stare, struck by how grand it all was. Although Krpan was strong the Emperor was worried whether he knew how to handle the weapons. But Krpan was proud and self-confident and reassured him. He ordered him bread and cheese and a jug of wine. Krpan said nothing because he had heard that the nobility eat very little. He ate up in a flash. The Emperor, a clever man, knew Krpan needed larger rations of food and ordered that each day Krpan was given two legs of pork, two quarters of lamb, three capons and, because he did not like the middle part, crusts of four white loaves, made with butter and eggs. And as much wine as he could drink. When Krpan was choosing his arms, everything he handled fell apart in his hands, such was his strength. So he went to a blacksmith’s and made himself something that resembled a butcher’s axe. Then he went into the Emperor’s garden and cut down a leafy linden tree under which the courtiers sat to cool down in the summer. The Emperor was terrified because he knew the Empress would rather had given up all her horses than that linden. Krpan did not care much for this. He made a mighty club, three feet long and tremendously thick at one end. He also needed a horse. The right horse would not have let him pull it out by its tail. But Krpan dragged every one of them. Therefore he sent for his mare at home. Although not much to look at the mare was so strong that no one could drag her to the threshold, let alone across it. She kicked every one of them onto the dung heap. The day of the fight arrived. Krpan took his club and axe, got onto his mare and rode out of town to the meadow where he was to do battle with Brdaus. He was a strange sight: his mare was so small and his legs so long that they almost dragged on the ground. He had an old wide-brimmed hat on his head and wore a thick jacket of home-spun wool. But he feared no one. When Brdaus saw him he began to roar with laughter. But when they shook hands before the fight, Krpan squeezed Brdaus’s hand with such force that the blood spurted from his finger tips. Brdaus thought to himself: he’s a tough one and strong with it, but a farmer is a farmer, he doesn’t know how to fight like a champion. They turned their horses round, and then, from a distance, rode towards each other. Brdaus raised his sword high, to cut off his opponent’s head with his first blow, but Krpan quickly swung his club so that the blade sank deep into the soft wood. Before the giant was able to get it free, Krpan got off his mare, pulled Brdaus off his horse and laid him on the ground as if laying a baby in a crib. He slowly took his axe and cut off the giant’s head. Then he returned to the city. Now the Emperor offered Krpan to choose his reward. He even offered him his daughter Yeritsa. The Empress, who still had not forgotten the leafy linden tree and was listening at the door, came in and refused to give her daughter to Krpan. Krpan was very angry. He could not understand why that tree was so important. The Emperor calmed him down. Krpan then told the truth about what he was carrying when they first met. He wished he could have a letter saying that he was free to peddle English salt. Minister Gregor wanted to put him in prison but the Emperor took no notice of him and ordered Gregor to write down what Martin had asked. Then the Emperor bought the goods that the Empress gave Krpan. They were both pleased with the arrangement. Krpan took farewell and the Emperor wished him safe journey. Карпан Живял някога огромният и силен Карпан в село във Вътрешна Карниола, познато като Хилтоп. Не се срещат често хора като него. Той не се интересувал от работата, но пренасял сол от Англия от брега със старата си кобила. На времето това било строго забранено. Било зима. Всичко било обвито с дебела покривка сняг. Имало само тясна пътечка между селата, достатъчно широка за един човек. По това време пътищата не били като днешните. Карпан водел кобилата си, натоварена с тежки чували сол, когато насреща му със звънене се задала красива карета. В нея се возел император Джоан на път към Триест. Карпан бил обикновен селянин и не го разпознал. Вдигнал кобилата си с всичкия багаж и я отместил от пътя на каретата. За него това било като да премести стола за някого. Императорът при тази гледка попитал големия мъж кой е и какво пренася. - Наричат ме Карпан – отвърнал. – Идвам от Хилтоп, на два часа път от тук. – Той помислил бързо и добавил, че носи немски барут и няколко точила. Владетелят го запитал и как е успял да премести животното толкова бързо. Мъжът се усмихнал и рекъл, че може да носи две такива кобили за два часа, ако се наложи. Императорът решил, че си струва да запомни това. Минала повече от година, когато един ден страшен великан на име Бърдаус се появил във Виена. Предизвикал всеки мъж в империята да се бие. Всички войници на императора били победени и убити и той бил много притеснен. Тогава неговият колар се сетил за Карпан и напомнил на императора за него. Владетелят веднага изпратил хора за него. Когато пристигнали в Хилтоп, силният мъж се борел с 15 гранични пазачи. Хванал единият и го захвърлил по останалите, като съборил всички на земята. Пратениците обяснили, че Императорът е бил онзи, който Карпан е срещнал по пътя си, и сега той има нужда от неговата помощ във Виена. Героят бил поласкан да научи, че той е последната надежда на столицата, облякъл най-красивите си нови дрехи и се качил в каретата. Когато пристигнали във Виена, целият град бил в траур, защото Бърдаус бил убил синът на императора. Владетелят побързал да посрещне селянина и го завел в казармите. Там той гледал и се възхищавал на великолепието. Въпреки, че бил силен, императорът не бил сигурен, че Карпан може да борави с оръжия. Но мъжът бил горд и самоуверен и му вдъхнал доверие. След това властникът поръчал за него хляб, сирене и делва вино. Карпан не казал нищо, понеже бил чувал, че благородниците не ядат много, и погълнал всичко за секунди. Владетелят бил мъдър човек и знаел, че героят се нуждае от големи количества храна. Поръчал всеки ден да му дават два свински бута, половин агне, три угоени петела, и корите на три хляба, защото не обичал средата. Поръчал също и достатъчно вино. Карпан бил толкова силен, че докато си избирал оръжие всичко се разпадало в ръцете му. Отишъл до ковачницата и си изработил нещо, което приличало на касапска брадва. След това се върнал в императорския двор и отсякъл една липа, под която царедворците се разхлаждали през лятото. Императорът се изплашил, защото императрицата по-скоро би дала всичките им коне, отколкото това дърво. Карпан не се интересувал от това. Направил си здрава бухалка, дълга три метра и страшно дебела в единия си край. Той имал нужда и от правилния кон, който няма да му позволи да го дърпа за опашката. Изпробвал всички коне в конюшните и накрая изпратил да доведат неговата кобила. Въпреки че не изглеждала добре на външен вид, тя била толкова силна, че никой не успял да я завлече до прага, камо ли през него. Изритала всички пратеници в купчина тор. Ето че дошъл денят на битката. Карпан взел бухалката и брадвата си, качил се на кобилата и се отправил към ливадата, където щял да се състои боят му с Бърдаус. Селянинът изглеждал странно – животното било твърде малко и неговите крака почти се влачели по земята. Имал стара широкопола шарка в ръката си и носел дебело яке от домашно изпредена вълна. Но въпреки това не се страхувал от никого. Когато великанът го видял, започнал да се смее. Но когато си стиснали ръцете преди битката, хватът на Карпан бил толкова здрав, че от пръстите на Бърдаус потекла кръв. Гигантът си помислил: „Този е силен, здрав, но фермерът си е фермер. Не може да се бие като победител.” Обърнали конете си двамата мъже и след това се спуснали един към друг. Бърдаус държал меча си високо, така че да отреже главата на противника си, но с първия удар Карпан заклещил острието му в бухалката си. След това го свалил на земята и отсякъл главата му с брадвата. След този подвиг императорът му дал възможност да избере наградата си. Предложил му дори ръката на дъщеря си Ярица. Императрицата, която все още била разстроена заради дървото, отказала да даде дъщеря си на Карпан. Той се ядосал. Не разбирал защо дървото било толкова важно. Владетелят успял да го успокои и накрая героят разказал какво всъщност носел при първата им среща. Помолил за документ, който да му разрешава търговията със сол. Министър Грегор искал да го вкара в затвора за това, но императорът не му обърнал внимание. Помолил го да запише желанията на Карпан и след това донесъл даровете, които императрицата дала на селянина. Карпан се сбогувал и императорът му пожелал лек път. THE NETHERLANDS De Held van Haarlem Lang geleden woonde er in Haarlem, een van de belangrijkste steden van Nederland, een blonde jongen. Zijn vader was sluiswachter, die er voor moest zorgen dat de sluizen op tijd geopend en gesloten werden en de waterstand in de kanalen op peil werd gehouden. Zo'n sluiswachter doet de sluizen vaker of minder vaak open, afhankelijk van de hoeveelheid water die nodig is. 's Nachts sluit hij ze zorgvuldig af om te woorkomen dat het kanaal gevaar loopt teveel water ineens te moeten verwerken, of dat het zou overstromen, waardoor het land onder water zou komen te staan. Een groot gedeelte van Holland ligt namelijk onderzeeniveau en het water kan enkel in bedwang worden gehouden met behulp van dijken en met deze sluizen, die bij hoog water enorm belast worden. Zelfs de kleinste kinderen weten dat men steeds waakzaam moet zijn en de rivieren en de zee in de gaten moet houden en daarbij heeft zo'n sluiswachter dus een heel verantwoordelijke taak. Ėėn ogenblik van onoplettendheid kan vele levens kosten. Op een moole herfstmiddag mocht deze jongen, die toen bijna acht jaar was, een paar koeken brengen naar een blinde man die op het platteland aan de andere kant van de dijk woonde. Vol goede moed ging de jongen op pad. Hij bleef een uurtje bij zijn oude vriend rondhangen en begaf zich toen op de terugweg. Terwijl hij langs het kanaal liep, ontdekte hij dat de herfstregens het water hadden doen stijgen. Hij neuriede een liedje en dacht intussen trots aan de oude sluisdeuren van zijn vader en hoe sterk die wel waren. Als die er niet zouden zijn, zouden al die moie velden onder water komen te staan, en wat moesten zijn vader en moeder dan beginnen? Vader sprak altijd over het boze water en de jongen had het idee dat het water boos op zijn vader was, omdat die het in bedwang kon houden. Intussen plukte de jongen een heel grote bos bloemen en blies hij de pluisjes de lucht in. Hij luisterde naar de konijntjes die door het gras renden en dacht nog eens na over het gelukkige gezicht van zijn blinde, oude vriend, die hij had verrast. Plotseling schrok de jongen op uit zijn gepeins. Hij had niet gemerkt dat de zon verdwenen was en zag nu dat zijn schaduw niet langer te zien was. Het werd donker en hij was nog een heel eind van huis, alleen met zijn bloemen, die er ook al grijs uitzagen. Hij ging sneller lopen hij herinnerde zich ineens allerlei verhalen over kinderen die verdwaald varen in een donker bos. Hij wilde net beginnen te rennen toen hij opschrok door het geluid van sijpelend water. Waar kwam dat vandaan? Hij keek inthet rond en zag een kleine opening in de dijk, waar een dun straaltje door stroomde. Ieder kind in Holland zou rillen bij de gedachte aan een lek in de dijk. De jongen begreep meteen dat er gevaar dreigde. Dat kleine gaatje waar het water nu nog doorheen druppelde, zou spoedig groter zijn en leiden tot een grote overstroming. In een flits begreep hij wat hem te doen stond. Hij smeet de bloemen weg en klom omhoog totdat hij het gat had bereikt. Hij duwde zijn vinger er in om het gat dicht te houden. De straal was gestopt. "Zo," dacht met jongensachtig plezier, "nu houd ik dat boze water tegen en zal Haarlem niet onderlopen zolang ik hier sta." Dat ging in het begin allemaal prima, maar toen het avond begon te worden, werd het kil in de lucht. Onze kleine held begon van kou en angst te bibberen. Hij riep luid: "Kom hier, mensen! Kom hier!", maar er was geen levende ziel te bekennen. Hij riep nog eens: "Hoort dan niemand mij? Moeder! Moe!" Maar zijn moeder had de deuren al op slot gedaan en liep in zichzelf te mopperen, omdat ze dacht dat haar zoontje bij de oude, blinde Jansen bleef slapen, zonder eerst om haar toestemming te hebben gevraagd. De jongen probeerde te fluiten, in de hoop dat dat de aandacht zou trekken, maar hij beefde zo, dat hij niet meer fluiten kon. Toen smeekte hij God om hulp, terwijl hij besefte dat hij daar tot de volgende ochtend zou moeten staan. Valeri Mariyanov Balabanov – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ De maan keek neer op dat kleine, eenzame figuurtje, dat halverwege de dijk op een steen zat. Zijn hoofd bungelde omlaag, maar hij sliep niet, want af en toe wreef de ene hand over die arm die aan de dijk vast leek te zijn gekleefd. Vaak keek zijn angstige, bleke gezichtje ook op als hij een geluid meende te horen. We zullen nooit weten hoe dat jongetje heeft geleden tijdens zijn angstige wacht, welke kinderlijke angsten hij moest doorstaan, en hoe vaak hij heeft gedacht aan zijn warme bedje thuis, aan zijn ouders, zijn broertjes en zusjes, terwijl hij daar in die koude nacht alleen was! Als hij zijn vinger weg zou trekken, zou dat boze water, dat nog steeds steeg. het land binnenstromen en niet ophouden voordat de hele stad verdronken zou zijn. Nee hij zou het volhouden tot het weer licht werd, als hij tenminste nog leefde! War dat laatste betreft, was hij nog niet zo zeker. Hij hoorde zo'n vreemd gesuis in zijn oren en het leek alsof er messen dwars door zijn lichaam werden gestoken. Hij wist niet eens of hij zijn vinger nog wel terug kon trekken, als hij dat zou willen. Bij het aanbreken van de dag keerde een dominee die had gewaakt bij het ziekbed van een parochiaan over de dijk terug naar huis, toen hij gesnik hoorde beneden zich. Hij boog zich omlaag en zag halverwege de dijk een jongetje zitten vechten tegen de pijn van de kou. "In hemelsnaam, wat ben jij daar aan het doen, ventje? riep hij uit. "Ik zit her water tegen te houden," was het simpele antword van de kleine held. "Zorg er voor dat er gauw iemand komt." Natuurlijk kwam er toen gauw en het jongetje werd gered uit zijn benarde positie. The Hero of Haarlem Many years ago, there lived in Haarlem, one of the principal cities of Holand, a sunny-haired boy of gentle disposition. His father was a sluicer, that is, a man who’s business it was to open and close the sluices, or large oaken gates, that are placed at regular distances across the entrances of the cannels, to regulate the amount of water that shall flow into them. The sluicer raises the gates more or less according to the quantity of water required, and closes them carefully at night, on order to avoid all possible danger of an oversupply running into the cannel, or the water would soon overflow it and inundate the surrounding country. As a great portion of Holand is lower than the level of the sea, the waters are kept from flooding the land only by means of strong dikes, or barriers, and by means of their sluices, which are often strained to the utmost by the pressure of the rising tides. Even the little children in Holand know that constant watchfulness is required to keep the rivers and ocean from overwhelming the country, and that a moment’s neglect of the sluicer’s duty may bring ruin and death to all. […] One lovely autumn afternoon, when the boy was about 8 years old, he obtained his parents’ content to carry some cakes to a blind man who lived out in the country, on the other side of the dike. The little fellow started on his errand with a light heart, and having spent an hour with his grateful old friend, he bade him farewell and started on his homeward walk. Trudging stoutly along the canal , he noticed how the autumn rains had swollen the waters. Even while humming his careless, childish song, he thought of his father’s brave old gates and felt glad of their straight, for, thought he, ‘If they gave way, where would Father and Mother be? These pretty fields would all be covered with the angry waters – Father always calls them the ‘angry’ waters. I suppose he thinks they are mad at him for keeping them out so long. And with these thoughts just flitting across his brain, the little fellow stopped to pick the pretty flowers that grew along his way. Sometimes he stopped to throw some feathery seed ball in the air and watched it as it floated away; sometimes he listened to the stealthy rustling of a rabbit, bleeding through the grass, but oftener he smiled as he recalled the happy light he had seen arise on the weary, listening face of his blind old friend. […] Suddenly the boy looked around him in dismay. He had not noticed that the sun was setting. Now he saw that his long shadow on the grass had vanished. It was growing dark, he was still some distance from home, and in a lonely ravine, where even the blue flowers had turned to gray. He quickened his footsteps and with a beating heart recalled many a nursery tale of children belated in dreary forests. Just as he was bracing himself for a run, he was startled by the sound of trickling water. Whence did it come? He looked up and saw a small hole in the dike through which a tiny stream was flowing. Any child in Holand will shudder at the thought of a lake in the dike! The boy understood the danger at a glance. That little hole, if the water were allowed to trickle through, would soon be a large one, and a terrible inundation would be the result. Quick as a flash, he saw his duty. Throwing away his flowers, the boy clambered up the heights until he reached the hole. His chubby little finger was thrust in, almost before he knew it. The flowing was stopped! Ah! He thought, with a chuckle of boyish delight, the angry waters must stay back now! Haarlem shall not be drowned while I am here! This was all very well at first, but the night was falling rapidly. Chill vapors filled the air. Our little hero began to tremble with cold and dread. He shouted loudly; he screamed, ‘Come here! Come here!’ but no one came. The cold grew more intense, a numbness, come and commencing in the tired little finger, crept over his hand and arm and soon his whole body was filled with pain. He shouted again, ‘Will no one come? Mother! Mother!’ Alas, his mother, good, practical soul, had already locked the doors and had fully resolved to scold him on the morrow first spending the night with blind Jansen without her permission. He tried to whistle. Perhaps some straggling boy might heed the signal, but his teeth chattered so it was impossible. Then he called on God for help. And the answer came, through a holy resolution: ‘I will stay here till morning.’ […] Valeri Mariyanov Balabanov – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ The midnight moon looked down upon that small, solitary form, sitting upon a stone, halfway up the dike. His head was bent but he was not asleep, for every now and then, one restless hand rubbed feebly the outstretched arm that seemed fastened to the dike – and often the pale, tearful face turned quickly at some real or fancied sounds. How can we know the sufferings of that long and fearful watch – what falterings of purpose, what childish terrors came over the boy as he thought of the warm little bed at home, of his parents, his brothers and sisters, then looked into the cold, dreary night! If he drew away that tiny finger, the angry waters, grown and angrier still, would rush forth, and never stopped until they had swept over the town. No, he would hold it there till daylight – if he lift! He was not very sure of living. What did this strange buzzing mean? And then the knives that seemed pricking and piercing him from head to foot? He was not certain now that he could draw his finger away, even if he wished to. At daybreak a clergyman, returning from the bedside of a sick parishioner , thought he heard grans as he walked along on the top of the dike. Bending, he saw, far down on the side, a child apparently writhing with pain. ‘In the name of the wonder, boy’ he exclaimed, ‘what are you doing here?’ ‘I am keeping the water from running out,’ was the simple answer of the little hero. ‘Tell them to come quick.’ It is needless to add that they did come quickly. Героят от Харлем Преди много години в Харлем, един от най-важните градове в Холандия, живяло едно момче, с много благ характер и с руси като слънцето коси. Баща му бил работник, такъв който отварял и затварял шлюзове или големи дъбови порти намиращи се на еднакво разстояние от входа на канала, за да регулират количеството вода, което трябвало да навлиза през тях. Шлюзовият работник трябвало да отваря портите според нужното количество вода и да ги затваря внимателно през нощта, за да избегне всяка вероятна опасност от прекалено много вода, навлизаща в канала или преливането му щяло да наводни заобикалящите го земи. Тъй като голяма част от нивото на Холандия е по-ниско от това на морето, единственият начин водата да не нахлува в земите е посредством укрепени бентове или бариери и също така с помощта на тези шлюзове, които често са напрягани до краен предел от натиска на покачващите се приливи. Дори най-малките деца на Холандия знаят, че е нужна постоянна бдителност, за да се предпази страната от водите на реките и океаните. Tе също така добре знаят, че ако шлюзовият работник, дори за момент, пренебрегне своите задължения, това би довело до разруха и смърт за всички. Един прекрасен есенен следобед, когато момчето било на около осем годинки, получило съгласието на родителите си да занесе няколко питки на слепец, който живеел отвъд бента. Безгрижен, малчугана тръгнал да изпълни своята поръчка, и след като прекарал час със своя благодарен стар приятел, той се сбогувал и поел обратно пътя за дома си. Вървейки упорито по канала, той забелязал как водите са се покачили от есенните дъждове. Дори тананикайки си своята безгрижна детска песен, той се сетил за старите, яки порти, на които баща му работил и бил благодарен за тяхната здравина, защото иначе помислил си той: ‚ Ако портите не издържат, какво ще стане с Майка и Татко? Гневните води ще покрият тези красиви поля- Татко винаги ги нарича ‚гневни‘ води. Предполагам че той смята че водите са му ядосани за дето ги държи навън толкова дълго.‘ Малкото момче се навело да набере от красивите цветя растящи по пътя му, а мислите просто препуснали през ума му. От време на време той се спирал и хвърлял пухкави топки семенца във въздуха и гледал как отлитат надалеч, друг път слушал плахото шумолене на заека, който препускал през тревата и от време на време се усмихвал при мисълта за щастието, което осветявало измореното лице на неговия сляп стар приятел. Изведнъж момчето с тревога се огледало. Той не бил забелязал, че слънцето залязва. Едва сега той забелязал, че дългата му сянка разпростираща се по тревата е изчезнала. Ставало тъмно, а той все още имал доста път до вкъщи и бил в една самотна долина, където дори сините цветя били станали сиви. Той се забързал и с разтуптяно сърце си припомнил много детски приказки за деца закъснели в мрачните гори. Тъкмо когато щял да побегне се сепнал от шума на капеща вода. От къде ли идвала? Той погледнал нагоре и видял малка дупка в дигата от която течала малка струйка вода. Всяко Холандско дете биха го побили тръпки при мисълта за теч в дигата! Момчето веднага усетило опасността. Ако водата продължавала да изтича през тази малка дупка, тя скоро щяла да стане голяма и резултата щял да бъде ужасно наводнение. Той разбрал моментално своя дълг. Като хвърлил настрана цветята си момчето тръгнало да се катери нагоре до дупката. Преди да се усети топчестото му малко пръстче било в дупката. Теча бил спрян! Ааа! Засмял се той облян от момчешката си радост и си помислил, че гневните води вече ще стоят отвъд. Харлем няма да бъде удавен докато аз съм тук! В началото всичко това му се струвало добре, но нощта бързо настъпвала. Хладна мъгла изпълвала въздуха. Нашият малък герой започнал да трепери от студ и страх. Той крещял силно ‚Елате тук! Елате тук!‘ но никой не идвал. Студа станал по- силен, скованост навлизала в умореното малко пръстче, лазела по ръката му и скоро цялото му тяло било изпълнено с болка. Той отново извикал‘ Няма ли някой да дойде? Майко, Майко!‘ Уви, майка му добра, практична жена, вече била заключила вратата и била решила на сутринта да го смъмри за това, че е прекарал нощта със слепия Джансен без разрешението й. Момчето се опитало да си свирка. Може би някое изгубено момче щяло да се вслуша в сигнала, но зъбите му тракали от студ, така че било невъзможно. След това той се обърнал към Бог за помощ. И отговора дошъл със святото решение: ‚ Ще стоя тук до сутринта.‘ Среднощната луна гледала от високо тази малка самотна фигура, седяща на камък, по средата на дигата. Главата му била на една страна, но той не спял, защото от време на време неспокойно разтривал изморената си изпъната ръка, която все едно била сраснала за дигата, а понякога бледото му, изпълнено със сълзи лице се обръщало бързо при шума на някои истински или въображаеми звуци. Валери Мариянов Балабанов - 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Как бихме знаели страданията на тази дълга и страшна стража – какви колебания на целта, детски страхове завладявали момчето като то мислело за топлото малко легло вкъщи, за неговите родители, братя и сестри; тогава поглеждало в студената страховита нощ! Ако той дръпнал малкия си пръст, яростните води биха станали още по яростни, биха тръгнали напред и не биха спрели докато не пометат целия град. Не, той би стоял тук до сутринта – ако оцелее! Той не бил много сигурен, че ще успее да оцелее. Какво означавал странният бръмчащ звук? Или ножовете, които сякаш го бодяха и пробождаха от глава до пети? Той не бил сигурен, че би могъл да отдръпне своя пръст, даже и ако искал. Призори свещеник, завръщащ се от леглото на болен енориаш, помислил, че чул стонове когато вървял по повърхността на бента. Навеждайки се, той видял, много надолу до страната, че едно дете трепереше, очевидно от болка. „В името на чудесата, момче,” той възкликнал,”какво правиш там?” „Аз пазя водата да не придойде,” бил простия отговор на малкия герой. „ Кажи им да дойдат бързо.” Не е необходимо да се каже, че те наистина дошли бързо. SWEDEN Old Hop-Giant ONCE on a time there were two neighbours: one of them rich and the other poor. They owned a great meadow in common, and were supposed to mow together and then divide the hay. But the rich neighbour wanted the meadow for himself alone, and told the poor one that he would drive him out of house and home if he did not come to an agreement with him that whichever one of them mowed the largest stretch of the meadowland in a single day, should receive the entire meadow. Svetoslav Milenov Genchev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ Now the rich neighbour got together as many mowers as he could; but the poor one could not hire a single man. At last he despaired altogether and wept, because he did not know how he could manage to get so much as a bit of hay for the cow. Then it was that a large man stepped up to him and said, "Do not grieve so. I can tell you what you ought to do. When the mowing begins, just call out 'Old Hop-Giant!' three times in succession, and you'll not be at a loss, as you shall see for yourself." And with that he disappeared. The poor man's heart grew less heavy, and he stopped worrying so desperately. One fine day his rich neighbour came along with twenty farmhands, and they mowed down one swath after another. The poor neighbour did not take the trouble to begin, for he called out, "Old Hop-Giant!" But no one came, and the mowers all laughed at him and mocked him, thinking he had gone out of his mind. Then he called again, "Old Hop-Giant!" And, just as before, there was no hop giant to be seen. And the mowers could scarcely swing their scythes; for they were laughing fit to split. And then he cried for the third time, "Old Hop-Giant!" And there appeared a fellow of truly horrible size, with a scythe as large as a ship's mast. Georgi Vasilev Stoyanov – 8 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ And now the merriment of the rich peasant's mowers came to an end. For when the giant began to mow and fling about his scythe, they were frightened at the strength he put into his work. And before they knew it he had mown half the meadow. Then the rich neighbour fell into a rage, rushed up and gave the giant a good kick. But that did not help him, for his foot stuck to the giant. The giant scarcely felt the kick and the attached man any more than a fleabite, and kept right on working. Then the rich neighbour gave the giant a kick with his other foot; but this foot too stuck fast, and there he hung like a tick. Old Hop-Giant mowed the whole meadow, and then flew up into the air. The rich man had to go along hanging to him like a hawser. Thus the poor neighbour was left sole master of the place. Стария Скокни-Гигант Имало едно време двама съседи, единият от които бил богат, а другият едва свързвал двата края. Те споделяли една просторна ливада, която косили заедно, а след това си разделяли сеното. На чорбаджията тази подялба не му се нравела, затова предложил на бедняка следното споразумение- онзи, който успее в рамките на един ден да окоси по-голяма площ от ливадата, той ще бъде възнаграден с цялото парче земя. Заможният съсед свикал толкова много косачи, че бедният съсед заплакал от отчаяние, че не може да наеме дори един. Светослав Миленов Генчев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ В този момент един огромен мъж се изправил пред скърбящия съсед и продумал: „Не тъгувай, друже! Нека ти разкрия какво трябва да сториш. Веднага щом коситбата започне, просто извикай: „Стари Скокни-Гиганте” три последователни пъти и ще видиш.” Веднага след като изрекъл тези слова, странникът изчезнал. Изведнъж, като че ли камък паднал от сърцето на клетника и той престанал да се тревожи. В един хубав ден заможният съсед се появил с двадесетима ратаи, които обработвали откос след откос. Беднякът, вместо да се захване на работа, просто се провикнал: „Стари Скокни-Гиганте!” Но, за съжаление, никой не се отзовал на повикването му. Това провокирало насмешките на ратаите, които решили, че мъжът си е загубил ума. Скоро се чул нов вик: „Стари Скокни-Гиганте!” И този път никой не се явил. Косачите вече едва успявали да удържат косите си, смеейки се до припадък. След третия зов към Стария Скокни-Гигант се появил невероятно огромен мъж, държащ коса с големината на корабна мачта. Георги Василев Стоянов – 8 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Веселбата на слугите била неусетно прекратена. Начинът, по който гигантът косял, размятайки косата, довеждал работниците до лудост. За миг той успял да окоси половината ливада. Всичката тази бъркотия разгневила чорбаджията дотолкова, че той се втурнал към гиганта, нанасяйки му тежък ритник. Въпреки положените усилия, смелият удар не успял да помогне на мъжа, а напротив- той дори заклещил крака си във великана, който продължил своята работа, без дори да е почувствал нещо. Но богаташът не сломил глава- нанесъл още един ритник с другия си крак, който отново се заклещил в гиганта. В този момент Стария Скокни-Гигант, вече окосил цялата площ, се понесъл във въздуха заедно с чорбаджията, който висял след него. А бедният съсед останал единственият собственик на ливадата. UNITED KINGDOM Le Morte D’Arthur From Sir Thomas Malory’s BOOK II CHAPTER V. How Arthur was chosen king, and of wonders and marvels of a sword taken out of a stone by the said Arthur. THEN stood the realm in great jeopardy long while, for every lord that was mighty of men made him strong, and many weened to have been king. Then Merlin went to the Archbishop of Canterbury, and counselled him for to send for all the lords of the realm, and all the gentlemen of arms, that they should to London come by Christmas, upon pain of cursing; and for this cause, that Jesus, that was born on that night, that he would of his great mercy show some miracle, as he was come to be king of mankind, for to show some miracle who should be rightwise king of this realm. So the Archbishop, by the advice of Merlin, sent for all the lords and gentlemen of arms that they should come by Christmas even unto London. And many of them made them clean of their life, that their prayer might be the more acceptable unto God. So in the greatest church of London, whether it were Paul's or not the French book maketh no mention, all the estates were long or day in the church for to pray. And when matins and the first mass was done, there was seen in the churchyard, against the high altar, a great stone four square, like unto a marble stone; and in midst thereof was like an anvil of steel a foot on high, and therein stuck a fair sword naked by the point, and letters there were written in gold about the sword that said thus:—Whoso pulleth out this sword of this stone and anvil, is rightwise king born of all England. Then the people marvelled, and told it to the Archbishop. I command, said the Archbishop, that ye keep you within your church and pray unto God still, that no man touch the sword till the high mass be all done. So when all masses were done all the lords went to behold the stone and the sword. And when they saw the scripture some assayed, such as would have been king. But none might stir the sword nor move it. He is not here, said the Archbishop, that shall achieve the sword, but doubt not God will make him known. But this is my counsel, said the Archbishop, that we let purvey ten knights, men of good fame, and they to keep this sword. So it was ordained, and then there was made a cry, that every man should assay that would, for to win the sword. And upon New Year's Day the barons let make a jousts and a tournament, that all knights that would joust or tourney there might play, and all this was ordained for to keep the lords together and the commons, for the Archbishop trusted that God would make him known that should win the sword. Stephan Deyanov Tanev – 10 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ So upon New Year's Day, when the service was done, the barons rode unto the field, some to joust and some to tourney, and so it happened that Sir Ector, that had great livelihood about London, rode unto the jousts, and with him rode Sir Kay his son, and young Arthur that was his nourished brother; and Sir Kay was made knight at All Hallowmass afore. So as they rode to the jousts-ward, Sir Kay lost his sword, for he had left it at his father's lodging, and so he prayed young Arthur for to ride for his sword. I will well, said Arthur, and rode fast after the sword, and when he came home, the lady and all were out to see the jousting. Then was Arthur wroth, and said to himself, I will ride to the churchyard, and take the sword with me that sticketh in the stone, for my brother Sir Kay shall not be without a sword this day. So when he came to the churchyard, Sir Arthur alighted and tied his horse to the stile, and so he went to the tent, and found no knights there, for they were at the jousting. And so he handled the sword by the handles, and lightly and fiercely pulled it out of the stone, and took his horse and rode his way until he came to his brother Sir Kay, and delivered him the sword. And as soon as Sir Kay saw the sword, he wist well it was the sword of the stone, and so he rode to his father Sir Ector, and said: Sir, lo here is the sword of the stone, wherefore I must be king of this land. When Sir Ector beheld the sword, he returned again and came to the church, and there they alighted all three, and went into the church. And anon he made Sir Kay swear upon a book how he came to that sword. Sir, said Sir Kay, by my brother Arthur, for he brought it to me. How gat ye this sword? said Sir Ector to Arthur. Sir, I will tell you. When I came home for my brother's sword, I found nobody at home to deliver me his sword; and so I thought my brother Sir Kay should not be swordless, and so I came hither eagerly and pulled it out of the stone without any pain. Found ye any knights about this sword? said Sir Ector. Nay, said Arthur. Now, said Sir Ector to Arthur, I understand ye must be king of this land. Wherefore I, said Arthur, and for what cause? Sir, said Ector, for God will have it so; for there should never man have drawn out this sword, but he that shall be rightwise king of this land. Now let me see whether ye can put the sword there as it was, and pull it out again. That is no mastery, said Arthur, and so he put it in the stone; wherewithal Sir Ector assayed to pull out the sword and failed. Explanatory Notes on King Arthur Legend & Malory’s version Origins of the Arthurian Legends: The text we have chosen is one of the many versions of the story of King Arthur, probably the best-known legend from the British Isles. The origins of the legend are Welsh (“Arthur” is a Welsh name, and there is some historical evidence to suggest that a leader of the Celtic tribes, who fought against Roman occupation of Britain, was called Arthur). From Welsh epic poetry, Arthur’s legend made a transition to French literature (after the Norman Conquest of Britain in 1066AD) and from there it spread across Europe and eventually it made its way back to England and English literature. In other words, it is a truly European story! Sir Thomas Mallory’s version of King Arthur’s life: Malory’s Le Morte D’Arthur (only the title is French, the text itself was written in late medieval / early modern English) was first published in 1485. Between 1486 and 1500 the book went through many publications, as it proved to be an extremely popular story. The book starts with the story of Arthur’s father, King Uther Pendragon and tells how he united the various tribes that made up large parts of England, Wales and Southern Scotland. Arthur is brought up by a foster-father, the knight Sir Ector, and as a result he does not know that he is the rightful heir to the throne of England. The episode we have chosen, Chapter 5 from Book 2, describes the moment Arthur finds out that he is the rightful king of England, when only he can pull the sword out of the stone. This sword had been put there by the magician Merlin, as a test for determining the real descendent of Uther Pendragon. After this episode, Malory goes on to tell how Arthur becomes a very successful king of England, reuniting the country again with the help of the faithful wizard Merlin. That is, until Arthur commits a terrible crime and he loses his ability to rule England well, causing unrest in the country and suffering for the people. Kaloyan Yankov Yanakiev – 9 years Art School „Renina“, Narodno Chitalishte „Vazrodena iskra – 2000“ A brief note about the morals of the story: When Mallory wrote his version of the Arthurian legends, he wrote about what people were concerned about in the Middle Ages: namely social unrest among the people and illegitimacy among the kings or rulers of the nation. It is not surprising then, that the bulk of this story focuses on Arthur’s right to the throne. We can see this is Book 2, when Arthur finds out that he is the rightful heir (only he can pull the sword out of the stone and none of the other knights can). As the rightful king of England, Arthur is good for the country, reuniting the people. However, the other important part of Mallory’s Arthurian story is about Arthur’s downfall. Arthur has an incestuous encounter with his sister, and she gives birth to a son, Mordred. In order to hide this fact, Arthur has all new born boys put in a ship to be drowned, which they all do, except Mordred, who survives. Mordred comes to haunt Arthur at the end of his reign, because Mordred claims to be the rightful heir to the throne of England. This is one of the issues that leads to a civil war in England, and in the final book of Mallory’s Le Morte D’Arthur, Arthur and Mordred face each other in battle and end up killing each other. This means that England is left without a rightful king – so Malory is criticizing the kings of medieval England with his text. Malory ends his book with a description of Arthur’s grave on which there is an inscription: “Here lies Arthur, once and future king of England”. This suggests that Arthur will come in the future to rescue England from unjust rulers. ИЗ „СМЪРТТА НА АРТУР“ НА СЪР ТОМАС МАЛОРИ (КНИГА ВТОРА, ГЛАВА ПЕТА) КАК АРТУР БИЛ ИЗБРАН ЗА КРАЛ И ЗА ЧУДЕСАТА И ВЪЛШЕБСТВАТА НА МЕЧА, ИЗТРЪГНАТ ОТ ЕДИН КАМЪК ОТ ВЕЧЕСПОМЕНАТИЯ АРТУР Сетне кралството дълго време било изложено на голяма опасност, защото всички лордове, които имали много войници, укрепили силите си и не един и двама се стремели да заемат мястото на краля. Тогава Мерлин отишъл при Кентърбърийския архиепископ и го посъветвал да призове по Коледа, под страх от анатема всички лордове на кралството и всички благородници, носещи оръжие, по следната причина: Христос, роден в тази нощ, в голямата си милост щял да покаже чрез някакво чудо кой трябва по право да бъде владетел на това кралство, както той самият дошъл на земята, за да стане чрез чудо цар на всички хора. И тъй, по съвет на Мерлин, архиепископът повикал всички лордове и благородници, носещи оръжие, да дойдат точно по Коледа в Лондон. И мнозина от тях преди това се изповядали и получили опрощение на греховете си, за да бъдат молитвите им по-лесно чути от Бога. И тъй, на уречения ден всички представители на висшите съсловия се събрали в най-голямата църква в Лондон още преди съмване. И когато минала утринната молитва и първата литургия, в църковния двор, точно зад главния олтар, се явил голям четвъртит камък, подобен на мрамор, и отгоре му издало нещо като стоманена наковалня, висока една стъпка, от която стърчал оголен бляскав меч и върху него със златни букви било написано: Oнзи, що изтегли този меч от този камък и наковалнята, е по право роден за крал на цяла Англия. Удивили се тогаз всички и съобщили за видяното на архиепископа. — Повелявам да останете в църквата и да се молите Богу — рекъл той. — Никой да не докосва меча, додето не свърши главната литургия. Когато била отслужена и последната литургия, всички лордове отишли да видят камъка и меча. И като прочели надписа, онези, които желаели да се възкачат на кралския трон, опитали силите си. Но никой не могъл да измъкне меча, нито да го помръдне. — Не е сред вас този, който ще носи меча — рекъл архиепископът, — ала бъдете сигурни, че Бог ще извести кой е той. Но чуйте съвета ми. Нека поставим тук десетима рицари, мъже с добро име, за да пазят този меч. Тъй и сторили и сетне оповестили, че всеки, който желае, може да се опита да заслужи меча. И на Нова година бароните устроили турнир с двубои, в който имали право да участват всички рицари, които пожелаели. И всичко това било сторено, за да се съберат бароните и простолюдието, тъй като архиепископът се надявал, че Бог ще посочи тогова, комуто е съдено да притежава меча. Стефан Деянов Танев – 10 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ И тъй, на Нова година, след църковната служба, бароните излезли на полето край града на коне, едни, за да участват в двубои, а други — в общия турнир. И случило се тъй, че сър Ектор, който владеел обширни земи край Лондон, също излязъл за двубой, а с него яздели синът му сър Кей и младият Артур, млечният му брат. И сър Кей вече бил получил рицарско звание на празника Всех святих. Ала додето яздели към мястото на турнира, сър Кей забелязал, че няма меч, тъй като го бил забравил в бащиния си дом, та помолил младия Артур да се върне и да му го донесе. — На драго сърце — рекъл Артур и препуснал за меча. Ала като стигнал у дома, стопанката и всички други били вече излезли да гледат турнира. Тогава Артур се разгневил и си рекъл: „Ще ида в църквата и ще взема меча, който е забит в камъка, защото брат ми, сър Кей, не бива да остане без меч в такъв ден.“ И като стигнал в църковния двор, сър Артур слязъл от коня и го вързал за оградата. Отишъл при камъка и не заварил там рицарите, защото всички били отишли на турнира. И тогаз хванал меча за дръжката и като дръпнал силно, с лекота го изтеглил от камъка. Сетне яхнал пак коня си и яздил, додето настигнал брат си, сър Кей, и му връчил меча. И щом сър Кей видял меча, разбрал, че това е мечът от камъка, и като препуснал, отишъл при баща си, сър Ектор, и му казал: — Сър, ето меча от камъка и поради това аз трябва да бъда крал на тази страна. Когато сър Ектор видял меча, върнал се към църквата и като стигнали там, тримата слезли от конете си и влезли вътре. И тук той накарал сър Кей да се закълне над Библията и да каже как се е сдобил с този меч. — Сър — рекъл сър Кей, — чрез брат си Артур, защото той ми го донесе. — Откъде взехте този меч? — запитал сър Ектор Артура. — Сър, ще ви кажа. Когато отидох вкъщи да взема меча на брат си, нямаше кой да ми го даде и тогава си рекох, че брат ми, сър Кей, не бива да остане без меч, и затова веднага дойдох тук и изтеглих меча без всякакво усилие. — Имаше ли някакви рицари край меча? — попитал Ектор. — Не — отвърнал Артур. — Сега разбирам — казал му тогава сър Ектор, — че вие трябва да бъдете крал на тази страна. — Защо — попитал Артур, — и по каква причина? — Сър — отвърнал Ектор, — защото Бог желае това, тъй като никой не може да изтегли този меч, освен онзи, който по право трябва да бъде крал на страната. Сега дайте да видя можете ли да сложите меча там, където беше, и пак да го изтеглите. — Няма нищо по-лесно от това — рекъл Артур и втъкнал меча в камъка, а после сър Ектор се опитал да го измъкне и не успял. Калоян Янков Янакиев – 9 г. Школа „Ренина“, НЧ „Възродена искра – 2000“ Tales from Europe under the Linden Trees Stara Zagora, Bulgaria, 2013 Editors: Foreign Languages School Mimi Bakoeva, Mariana Buhcheva, Zlatina Valeva, Petia Todorova School "Ekzahr Antim I" Mariya Dimitrova, Temenuga Atanasova, Rumyana Stoyanova, Pavlina Kalcheva Prepress and design : © Alfa Visia EOOD, Zdravka Hristova. ISBN: 978-954-9483-24-6 Европейски приказки под липите Stara Zagora, Bulgaria, 2013 Редактори: Гимназия с преподаване на чужди езици Мими Бакоева, Миариана Бунчева, Златина Вълева, Петя Тодорова СОУ "Екзарх Антим I" Мария Димитрова, Теменуга Атанасова, Румяна Стоянова, Павлина Калчева Предпечат и дизайн : © Алфа Визия ЕООД, Здравка Христова. ISBN: 978-954-9483-24-6